— Колко значи „достатъчно“? — попита Джеймс и присви очи.
— Един хвърлей камък — отвърна Гамина.
Джеймс погледна кешиеца и попита:
— Можем ли да се приближим толкова?
— Можем да се приближим толкова, че да им видим и пъпките по лицата, милорд — каза кешиецът.
— Добре — каза Гамина, вдигна подгъва на роклята си високо над коленете и го затъкна в широкия си колан като жените рибарки, когато газят из плитчините.
Джеймс се примири с малко непристойната гледка на двата й стройни крака, оголени над бедрата и се помъчи да измисли някакъв повод да й забрани да тръгне с него, но не можа. „Голям проблем е, когато имаш логичен ум и признаваш на жените правото да не отстъпват в дарбите си на мъжете — каза си той, докато слизаше от коня. — Не можеш да изтъкнеш разумна причина да ги опазиш читави.“
Локлир даде знак на двама от бойците да придружат Джеймс, Гамина и кешиеца и петимата тръгнаха пешком по пътеката. Слънцето вече потъваше зад хоризонта, небето посивяваше, а пустинята се обагряше в пурпурни и розови цветове.
Чуха шума на хората от кервана и Джеймс се огледа да се увери, че всички са около него. Гамина леко докосна ръката му и той чу мислите й. „Усещам много умове, обич моя.“
„Боррик?“ — попита я той.
„Нищо — призна тя. — Но трябва да се приближа още, за да съм сигурна.“
Джеймс стисна ръката на кешиеца и прошепна:
— Можем ли да се приближим още малко?
— Можем — отвърна му също шепнешком боецът. — Но внимавайте, милорд, защото сигурно има стражи.
Джеймс кимна и кешиецът ги поведе напред.
Джеймс си спомняше много случаи, в които секундите сякаш траеха цяла вечност, но никой не му се бе струвал толкова дълъг, колкото това преминаване на късото разстояние до края на дерето. Чуваше как си говорят бойците горе.
Надигна се предпазливо и надникна. На фона на лагерните огньове се очертаваха два изправени силуета. Около тях се бяха свили тридесетина окаяни пленници, но Джеймс не можа да зърне сред тях Боррик. Не всички лица можеха да се видят ясно, но Джеймс беше сигурен, че лесно щеше да отличи рижата му коса сред морето от черни глави.
До двамата стражи се приближи някакъв мъж в пурпурен халат и за миг гърдите на Джеймс се свиха. Но не беше Боррик. Навлеклият халата беше отметнал качулката си и тъмното брадато лице, което се смръщи на стражите, бе съвсем непознато. Мъжът — носеше сабя на бедрото си — заповяда на часовите да спрат да дрънкат и да се пораздвижат.
После се приближи още един — едър мъжага в кожен елек, с кастовия белег на дърбинските роботърговци на ръката. Този белег Джеймс не беше виждал от момче, но като всички членове на Шегаджиите, крондорската Гилдия на крадците, го знаеше по описание. С хора като дърбинските търговци на роби човек не биваше да си прави шеги.
Джеймс рисковано се надигна да огледа още веднъж стана, след което се сниши до жена си. Очите й бяха притворени, лицето — съсредоточено: търсеше следа от мислите на Боррик сред пленниците в лагера. Накрая отвори очи и умственият й глас стигна до Джеймс. „В стана няма мисъл, която мога да разпозная като принадлежаща на Боррик.“
„Сигурна ли си?“
„Ако беше в стана, след като сме толкова близо, щях да го усетя. Дори да спеше, щях да усетя присъствието му.“ Гамина въздъхна мълчаливо и той долови ехото на мъката в ума й. „Никакво обяснение не може да има, освен да е погребан под онази купчина камъни, където намерихме ботуша. Мъртъв е.“
Джеймс се вцепени за миг, после даде знак на съгледвача, че трябва да се връщат. Издирването бе приключило.
— Не! — Лицето на Ерланд се изопна. Момчето отказваше да приеме присъдата на Гамина. — Не можете да сте сигурни.
Джеймс описа наблюденията си за трети път, откакто се бяха върнали при групата.
— Видяхме друг разбойник, който беше навлякъл онзи глупав халат, така че можем да заключим, че е възможно по същия начин да са му взели и ботушите, с това съм съгласен. Но в стана нямаше никаква следа от него. — Обърна се към кешийския съгледвач. — Има ли някаква вероятност бандитите, които ни нападнаха, да не са част от този робски керван?
Кешиецът сви рамене, сякаш искаше да каже, че всичко е възможно.
— Вероятно не, милорд. Ако са отвели хората ви, не е възможно нападението върху вас да е било чиста случайност. Всички ваши хора, които са останали живи, със сигурност трябва да са в онзи лагер.
— Ерланд, ако Боррик беше жив, Гамина щеше да може да поговори с него.
— Откъде все пак сте сигурни?
Гамина изрече наум, но така, че да могат да я чуят всички в бивака: „Умея да владея дарбата си, Ерланд. Мога да избирам с колко души да говоря и докосна ли веднъж нечий ум, мога да разпознавам неговите мисли. Мислите на Боррик ги нямаше в лагера.“