Седна между двама мъже, които се направиха, че не забелязват натрапничеството му. Всеки тук вече живееше за мига, потопен в собствения си окаян свят.
Вик разцепи нощта и принцът разбра, че стражите отново насилват някоя от петте пленени жени. Вечерта шестата пленничка бе решила да се възпротиви и в яростта си беше разкъсала със зъби шията на бандита, който я насилваше, което бе довело до смъртта и на двамата, неговата — по-бърза и не толкова болезнена.
По жалния плач, последвал вика, Боррик реши, че загиналата жена е извадила по-добър късмет. Усъмни се, че някоя от жените ще оцелее, докато стигнат Дърбин. Търговецът на роби просто си спестяваше излишни проблеми през следващите дни, като ги подхвърляше от един охранник на друг. Ако някоя от жените изобщо оцелееше след изнурителния път, щяха да я продадат съвсем евтино в кухнята на някоя долнопробна кръчма. Никоя от петте не беше достатъчно млада или привлекателна, за да си струва търговецът да я пази от ръцете на стражите.
Сякаш призован от мисълта на Боррик, търговецът дойде до огъня и осветен от златистия отблясък на пламъците, взе да си пресмята печалбата. След като остана доволен от видяното, тръгна обратно към шатрата си. Касим. Принцът го беше запомнил добре, запечатал си беше външността му в ума си и беше сигурен, че един ден ще го убие.
Един мъж спря Касим. Казваше се Салая и тъкмо той носеше пурпурния халат, който Боррик беше спечелил на покер преди две нощи в Звезден пристан. Когато го докараха в лагера, Салая веднага му беше взел халата и го беше набил, въпреки че Боррик беше окован във вериги, което, изглежда, изобщо не го притесни. Тъпа свиня!
На няколко пъти през този ден принцът се бе замислял дали да не разкрие самоличността си, но всеки път предпазливостта го възпираше. Твърде голяма беше вероятността да не му повярват. Не носеше пръстена с печат — винаги го беше смятал за неудобство по време на езда или на път, затова пръстенът с бащиния му герб беше останал в багажа, сред вързопите, които разбойниците не бяха успели да отмъкнат. Макар рижата му коса да можеше да ги накара да се позамислят дали пък претенциите му, че е от кралско потекло, не са основателни, този цвят все пак не беше рядкост сред обитателите на Крондор. А да им доказва, че не е магьосник, щеше да му струва доста усилия, защото каква е разликата между човек, който не може да прави магии, и някой, който може, но се преструва, че не може?
Щеше да изчака докато стигнат в Дърбин, и след това да потърси някой, за когото щеше да е по-вероятно да разбере състоянието му. Наистина се съмняваше, че Касим или някои от хората му — особено ако всички бяха толкова тъпи, колкото Салая — ще го разберат или ще му повярват. Но някой достатъчно интелигентен, за да е господар на такива като тях, сигурно щеше да схване. И ако това станеше, Боррик все щеше да успее да си откупи някак свободата.
Поуспокоен от тази мисъл, принцът избута полузадрямалия до него пленник настрани и легна. Ударите, които бедната му глава бе изтърпяла през този ужасен ден, го бяха съсипали и сънят го примамваше напористо. Той притвори очи и само след миг усещането, че земята под него се върти, го замая. После и това отмина и той потъна в поредния си трескав сън.
Слънцето печеше като яростния Прандур, Бога на огъня, и безмилостно изгаряше светлата кожа на Боррик. Още на втория ден гърбът му се бе покрил с мехури, а главата му се люшкаше от болка. Първите два дни, докато керванът бавно се влачеше към пясъчната пустош, която местните пустинни хора наричаха „Дюните на Джал-Пур“, бяха особено тежки. Петте фургона се тътрузеха с убийствена мудност по пътя, спечен като тухла от същото това слънце, което бавно убиваше пленниците роби.
Предния ден бяха загинали трима. Салая изобщо не държеше на слабаците — само здравите и силни работници се търсеха на робските пазари в Дърбин. Касим беше тръгнал напред по някакви свои дела и оставеният за заместник-водач на кервана Салая бързо бе доказал, че е точно такава садистична свиня, за каквато го мислеше Боррик. Вода им се даваше само по три пъти на ден: преди зазоряване, на обедната почивка и след това на вечеря — единствената храна за деня. Даваха им клисави питки от неизвестно какво брашно, които нямаха никакъв вкус. Боррик можеше само да се надява, че меките нещица в питките наистина са стафиди; не си направи труда да погледне. Храната обаче все пак го поддържаше жив, колкото и безвкусна да беше.