Робите бяха окаяна и примирена маса, всеки потънал в собственото си страдание. Бяха изнемощели от жегата и почти не си говореха — приказките бяха излишно и ненужно хабене на енергия. Но Боррик все пак бе успял да измъкне няколко интересни факта от двама от тях. Стражите вече не бяха толкова бдителни, след като навлязоха надълбоко в пустинята — дори някой от робите да успееше да избяга, къде щеше да отиде? Самата пустиня беше най-сигурният пазач. Стигнеха ли в Дърбин, щяха да ги оставят да си починат няколко дни, може би цяла седмица, за да зараснат окървавените нозе и изгорелите им кожи и да си възвърнат донякъде теглото преди да ги предложат на търговете. Изнурените от пътя роби не носеха добър приход.
Зноят и слънчевите изгаряния го бяха изтощили, а от оскъдицата на храна и вода бе затъпял. Разтърси глава и се помъчи да се съсредоточи над мисълта за бягство, но единственото, което съумяваше да постигне, бе да движи краката си.
Накрая слънцето залезе и се стъмни. Насядаха около лагерния огън, както всяка нощ. Слушаха как пазачите им се забавляват с петте все още живи пленнички. Жените вече нито се съпротивляваха, нито пищяха. Боррик изяде клисавата питка и изпи на бавни глътки дажбата си вода. Първата нощ след като навлязоха в пустинята един човек беше изгълтал водата си наведнъж и само след няколко минути я беше повърнал. Стражите не му дадоха повече. На следващия ден нещастникът издъхна. Така че Боррик беше научил този урок. Колкото и да му се искаше да изгълта водата до капка, я изпи много бавно. Сънят го навести бързо — дълбокият и лишен от сънища сън на умората, който не носеше никакъв отдих. Всеки път, щом се размърдаше, го събуждаше някое парещо изгаряне. Ако легнеше с гръб към огъня, всяко докосване на топлината само дразнеше изгорената кожа, но отдръпнеше ли се по-надалече — смразяваше го нощният хлад. Умората обаче бързо го надвиваше и той задрямваше, докато не се размърдаше отново и цикълът не се повтаряше. Събудиха го върховете на копията и ритниците и керванът тръгна наново.
Преди да изтече и един час паднаха още двама от мъжете. Оставиха ги сред пясъците.
Умът на Боррик отказваше да работи. От него като че ли бе останало само първичното животно, което не искаше да умре. Всяка капка енергия, която все още притежаваше, беше впрегната в една-единствена задача — да се движи и да се движи напред, без да пада. Да падне означаваше да умре.
После, след безумно дълго вървене, нечии ръце го спряха и нечий глас изкомандва:
— Спри.
Боррик примигна и през жълтеникавата светлина видя нечие лице. Беше съставено от възли и буци, от ъгли и плоскости, от тъмна като абанос кожа над къдрава черна брада. Най-отвратителното лице, което бе виждал. Беше направо величествено с отблъскващата си грозота.
Боррик започна да се кикоти истерично, но единственото, което излезе от пресъхналата му уста, беше хриплив вой.
— Седни — каза надзирателят и му помогна да се смъкне на пясъка с изненадваща грижовност. — Време е за обедната почивка. — Огледа се да се увери, че никой не го наблюдава, след което отпуши меха си и отля малко живителна течност в шепата си. — Вие северняците много лесно мрете в пустинята. — Намокри врата на Боррик и изтри ръката си в косата на младежа, с което малко поохлади главата му. — Вече много изпопадаха по пътя. Касим няма да е доволен. — Даде на младия принц да пийне глътка вода от шепата му след което се отдалечи, все едно че не беше се спирал при него.
Друг пазач донесе мях и чаши и врявата за водата се почна. Всеки роб, който все още можеше да говори, завика, че е жаден, сякаш се бояха, че ако замълчат, ще ги забравят.
Боррик едва можеше да мръдне — всяко движение предизвикваше вълни от яркожълта и бяла светлина, примесени с червени искри, зад очите му. Все пак, почти слепешком, протегна ръка за чашата. Водата беше топла и горчива, и въпреки това — по-сладка от най-хубавото наталийско вино върху напуканите му устни. Отпи от „виното“, насила задържайки първата глътка в устата си, както го беше учил баща му, като остави тъмночервената течност да потече по езика му, за да улови сложните и смътно загатнати съставки на вкуса. Усети тънката горчива нотка, останала навярно от дръжките и малкото листа в кацата с ширата, докато винарят изчаква кипенето да стигне подходящия си връх, преди да преточи виното в бурето. А можеше и да е недостатък. Боррик не можа да разпознае сорта на виното — нямаше я тръпчиво-киселата нотка, която да балансира вкуса. Не беше от най-добрите вина. Трябваше да провери дали баща му не ги изпитва двамата с Ерланд, поставяйки на масата лошо вино, за да види дали внимават.