Примигна и се помъчи да види къде е ведрото за плюене. Как да изплюе виното, след като го нямаше ведрото? Не трябваше да го изпива, защото щеше да се напие и главата му да се завърти, беше още малко момче. Може би ако се наведеше и го изплюеше под масата, никой нямаше да забележи…
— Ей! — извика нечий глас. — Тоя роб си плюе водата!
Нечии ръце издърпаха чашата от ръцете му и Боррик падна по гръб. Лежеше на пода на бащината си трапезария и се зачуди защо каменните плочи са толкова топли. Трябваше да са студени. Винаги бяха студени. Как бяха станали толкова топли?
Две ръце го вдигнаха грубо, още някой помогна да го изправят.
— Опитваш се да се самоубиеш, като не пиеш ли? — викна някой. Боррик отвори очи и видя смътните контури на нечие лице.
— Не мога да кажа какво е виното, татко — едва промълви той.
— Топлинен удар — каза гласът. Нечии ръце го надигнаха и го понесоха и след това той се озова в някакво по-тъмно място. Плиснаха вода в лицето му и намокриха шията, китките и ръцете му. Нечий далечен глас каза: — Кълна се в демоните и боговете, Салая, нямаш мозък колкото и една умряла котка. Ако не бях препуснал да ви срещна, щеше да оставиш и тоя да умре, нали?
Боррик усети, че в устата му се стича вода, и загълта. Не беше горчивата половин чашка, а цял поток почти прясна вода.
Гласът на Салая отвърна:
— Слабите не ни носят нищо. Спестяваме пари, като ги оставяме да измрат по пътя и не ги храним.
— Идиот! — изрева другият. — Това е първокласен роб! Погледни го. Млад е, не повече от двадесетгодишен, и не изглежда зле въпреки изгарянията, здрав е… или поне е бил здрав допреди няколко дни. — Последва пренебрежително сумтене. — Тези белокожи северняци не могат да понасят жегата като нас, родените в Джал-Пур. Малко повече вода и някаква дрипа да се загърне, и щеше да е наред за търга идущата седмица. А сега ще трябва да го държа още две седмици, докато му се изцерят изгарянията и си възвърне силите.
— Господарю…
— Млък! Остави го тук под фургона, докато огледам останалите. Може да оцелеят и други, ако ги намеря навреме. Не знам що за съдба е сполетяла Касим, но денят, в който те е оставил за водач, е горчив ден за гилдията.
Този разговор прозвуча много странно в ушите на Боррик. И какво беше станало с виното? Умът му се унесе, докато лежеше на сянка под фургона, а на няколко крачки от него майсторът на дърбинската Гилдия на търговците на роби оглеждаше събратята му по участ, които на другия ден щяха да бъдат доставени в робските бараки.
— Дърбин! — рече Салман и на тъмното му грубо лице се изписа широка усмивка. Той караше последния фургон в кервана, същия, в който се возеше Боррик. Двата дни, след като Боррик бе отнесен на сянка под фургона, го върнаха от ръба на смъртта. Сега се возеше в последния фургон с още трима роби, пострадали от топлинен удар. Даваха им повече вода и бяха намазали изгорелите им кожи с мехлем, който намали ужасната болка до лек сърбеж.
Боррик се надигна и погледна навън. Фургонът трополеше по каменистия път. В околностите на града нямаше нищо забележително, освен че обкръжаващите го земи вече бяха повече зелени, отколкото песъчливи. От половин ден минаваха покрай малки ферми и Боррик се мъчеше да си припомни всичко, което беше учил като момче за тази радваща се на лоша слава пиратска твърдина.
Дърбин господстваше над единствената обработваема земеделска земя между Долината на сънищата и подножията на Планините на тролите и под негов контрол също така беше единственият безопасен пристан между Края на сушата и Ранъм. По протежение на южното крайбрежие на Горчиво море измамни рифове дебнеха корабите, имали нещастието да ги понесат неочакваните северни ветрове. От векове Дърбин се беше превърнал в дом за пирати, мръсни отрепки и търговци на роби.
Боррик кимна на Салман. Щастливо ухиленият дребничък разбойник се беше оказал дружелюбно настроен и словоохотлив.
— Цял живот съм живял тук — каза бандитът и се ухили още по-широко. — Баща ми също се е родил тук.