Когато преди стотици години номадите от Джал-Пур бяха завладели Дърбин, бяха намерили в този град своя праг към търговията в Горчиво море, а когато империята бе завладяла пустинния народ, Дърбин вече се бе превърнал в техен столичен град. Сега в него се намираше домът на имперския губернатор, но нищо не се беше променило. Дърбин си беше Дърбин.
— Кажи ми — попита Боррик, — все още ли Трите гилдии контролират града?
Салман се засмя.
— Много си образован, момко! Малцина извън Дърбин го знаят това. Гилдията на търговците на роби, Гилдията на корабовредителите и Гилдията на Крайбрежните капитани. Да, Трите гилдии все още управляват в Дърбин. Тъкмо те, а не губернаторът решават кой да живее и кой да умре, кой да работи и кой да яде. — Човекът сви рамене. — Така е било винаги. Преди империята. Преди номадите от пустинята. Винаги.
Боррик си спомни за властта на Шегаджиите, Гилдията на крадците в Крондор, и попита:
— Ами просяците и крадците? Те нямат ли власт?
— Ха! — отвърна Салман. — Дърбин е най-почтеният град в света, образовани ми приятелю. Ние, дето живеем там, си лягаме нощем с отворени врати и можем да се разхождаме по улиците в пълна безопасност. Защото който краде в Дърбин, е глупак и или е мъртъв или става роб след няколко дни. Така са постановили Трите гилдии и кой ще е толкова глупав, че да оспорва тяхната мъдрост? Във всеки случай не и аз. И така трябва да бъде, защото Дърбин си няма други приятели освен рифовете и пясъците.
Боррик кимна и седна. От четиримата болни роби той се беше възстановил най-бързо, защото бе най-млад и силен. Другите трима бяха възрастни селяни. „Отчаянието те лишава от сила по-бързо и от най-тежката болест“ — помисли си Боррик.
Наближаваха градските порти. Един от съветниците на баща му и учител по корабоплаване на Боррик и Ерланд, Амос Траск, на младини беше бил пират и имаше зад гърба си многобройни набези над Свободните градове, Квег и Кралството, под името капитан Тренчард, Камата на моретата. Беше изтъкнат член на Гилдията на Крайбрежните капитани. Но макар да им беше разказвал много истории за премеждията си в открито море, почти нищо не беше разправял за Капитаните. Все пак някой можеше да си спомни за капитан Тренчард и това даваше добри шансове на Боррик.
Боррик беше решил да скрие още за известно време самоличността си. Макар да не се съмняваше, че търговците на роби ще изпратят искане за откуп до баща му, смяташе, че може да избегне международните затруднения, които щяха да възникнат, ако това се случеше. Вместо това можеше да изкара няколкото дни в робските бараки, докато си възвърне силите, и след това да избяга. Въпреки че пустинята беше непреодолима преграда, някоя малка лодка в залива можеше да се окаже неговата врата към свободата. От Дърбин до Края на сушата, най-далечния град от бащините му владения, родното място на барон Локлир, имаше цели петстотин мили плаване срещу неблагоприятни ветрове, но все някак щеше да се справи. Боррик премисляше всичко това с увереността на деветнадесетгодишен младеж, за когото думата „поражение“ не означава нищо. Пленничеството му беше само временно отстъпление, нищо повече.
Робските „бараки“ се оказаха дървени навеси върху високи пилони, които трябваше да пазят робите от дневния пек и от изненадващите бури откъм Горчиво море. Но стените им бяха дървени решетки, за да могат пазачите да наблюдават робите. Един здрав мъж можеше лесно да се изкатери по високата десет стъпки ограда, но докато стигне догоре и се промъкне през откритото пространство между оградата и кръстосаните греди, поддържащи покрива три стъпки по-нагоре, стражите вече щяха да го чакат долу.
Боррик прецени положението си. Продадяха ли го, новият му господар можеше да се окаже по-нехаен в пазенето му, но и много по-стриктен. Логиката диктуваше да се опита да избяга, докато е затворен недалече от морето. Новият му собственик можеше да се окаже някой квегански търговец, пътник от Свободните градове и дори благородник от Кралството. А в най-лошия случай можеха да го отведат във вътрешността на империята. Не гореше от желание да остави на съдбата да предопределя избора му.
Имаше план. Единствената трудност бе в това да влезе в контакт с другите затворници. Ако можеше да организира достатъчно дълга суматоха, която да отвлече вниманието на пазачите, можеше да прехвърли оградата и да избяга в града. Боррик поклати глава. Веднага прецени, както често става при съставянето на планове, че точно този не е най-добрият.
— Пссст!
Боррик се извърна да види откъде идва звукът. Не видя нищо и отново започна да мисли как да усъвършенства плана си.