— Аха! — възкликна хлапакът. — Значи наистина сте с благородно потекло. Познах го по говора ви.
— По говора ми? — удиви се на свой ред Боррик.
— Говорите като обикновен човек, преблагородни ми господарю. Но интонацията ви издава, че сте от доста знатна фамилия, може би кралска дори.
Боррик се умисли.
— Виж, това ще трябва да го поправим. Щом ще се налага да се крием дълго из града, ще трябва да минавам за човек от простолюдието.
Момчето седна на земята.
— Аз мога да ви науча. — Сведе очи към белезниците и каза: — И защо са тези специални мерки, сине на най-благороден баща?
— Мислят си, че съм магьосник.
Очите на момчето се опулиха.
— Тогава защо не са ви убили? Магьосниците създават големи неприятности, когато ги плениш. Дори най-слабите могат да докарат мехури и космати бенки по тези, които ги дразнят.
Боррик се усмихна.
— Защото почти ги убедих, че съм само един беден учител.
— Тогава защо не са ви свалили прангите?
— Защото почти ги убедих.
Момчето се засмя.
— Е, какво ще правим, господарю?
— Бягаме към залива, където смятам да откраднем някоя малка лодка и да поемем към Кралството.
Момчето кимна одобрително.
— Чудесен план. Аз ще ви бъда слуга, млади ми господарю, а вашият баща ще ме възнагради пребогато за това, че съм помогнал на сина му да избяга от тъмната бърлога на мракобесните убийци.
Боррик започна да се смее.
— Ей, ей, вместо мен да учиш, ти обърна приказката си като благородник, нали?
Лицето на момчето светна.
— Човек трябва да има дар слово, за да може да си припечелва хлебеца като просяк, преславни ми господарю. Ако само молиш за милостиня, ще си спечелиш единствено ритници и шамари дори от най-милостивите господа. Но виж, ако ги заплашиш с по-завързани проклятия, няма как да не те възнаградят. Ако река „Дано да погрознее хубавата ти женичка“, какво толкова ще накара търговеца да се поспре? Но виж, ако му кажа: „Дано любовницата ти да заприлича на жена ти! И нека щерките ти кожицата й да одерат“, виж, тогава ще ми плати много медници, за да ме уговори да отменя проклятието си, инак щерките му току-виж наистина станали като жена му и после няма да може да ги ожени, а любовницата му ще заприлича на жена му и няма да му носи никакво удоволствие.
Боррик се ухили, искрено развеселен.
— Наистина ли имат такава сила проклятията ти, че хората да се боят от тях?
Момчето се засмя.
— Знае ли човек? Но не е ли по-добре човек да хвърли няколко медника срещу риска проклятието да вземе наистина да подейства?
Боррик приседна до него.
— Храната си ще деля с теб, защото държат сметка за хляба и кашата. Но трябва да се измъкна оттук преди последното броене за търга.
— Тогава ще вдигнат тревога и ще почнат да ви търсят.
Боррик се усмихна.
— Точно това искам да направят.
Боррик изяде половината си вечеря, а останалото даде на момчето. Сули изгълта храната и дори облиза чинията.
През седемте дни си деляха дажбите на Боррик и макар и двамата да изпитваха глад, стигаше им — търговците на роби хранеха щедро пленниците си, чиято продажба предстоеше. Не можеха да си позволят тъмни кръгове под очите, хлътнали бузи или отпуснати рамене да им смъкнат цената, след като това можеше да се оправи с малко по-щедри дажби.
Дори някой от затворниците да бе забелязал необичайния начин, по който момчето се бе вмъкнало при тях, никой не го коментира. Робите се държаха кротко, всеки потънал в мислите си, и почти не говореха помежду си. Защо да си правят труд да се сприятеляват с тези, които може би никога повече нямаше да видят?
Шепнешком, за да не го чуе някой, Боррик каза:
— Трябва да избягаме преди сутрешното преброяване.
Момчето кимна, но отговори:
— Не ви разбирам.
През седемте дни Сули се беше крил сред купчината пленници, снишаваше се, за да не го включат в общата бройка. Сигурно го бяха зърнали веднъж-дваж, но пазачите им нямаше да си направят труда отново да проверят броя им при толкова много глави само заради допускането, че са сбъркали. Виж, ако робите бяха по-малко, щяха да броят по два пъти.
— Искам да се объркат колкото се може повече при издирването ни. Но ми трябва повечето стражи да се върнат на търга на другия ден. Сещаш ли се?
Момчето не се престори на особено умно.
— Не, господарю.
През изминалата седмица Боррик беше използвал всеки удобен случай, за да измъкне от детската му глава всяко късче информация, която можеше да му даде за града и за района около затвора им.
— Зад тази ограда е улицата, водеща към залива — каза Боррик и Сули кимна, че е така. — След минути дузини стражи ще се затичат по нея, за да ни хванат преди да сме отмъкнали някоя лодка и да се отправим към Квег или някъде другаде, нали?