Момчето кимна. Предположението беше логично.
— Никой здравомислещ човек не би рискувал да побегне към пустинята, нали така?
— Разбира се.
— Следователно ние тръгваме към пустинята.
— Господарю! Ще загинем!
Боррик поясни:
— Не съм казал, че ще влезем в пустинята, само ще тръгнем натам и ще си намерим някое скривалище.
— Но къде, господарю? Оттук до пустинята са само къщи на богати хора и на властници, както и войнишките бараки до къщата на губернатора.
Боррик се ухили.
Очите на момчето се разшириха.
— О, боговете да ни опазят дано, господарю, не искате да кажете, че…
— Разбира се — каза Боррик. — Единственото място, където няма да търсят избягали роби.
— О, милостиви господарю! Сигурно се шегувате, за да измъчвате душата на бедния ви слуга.
— Не се прави на ударен, Сули — отвърна Боррик и се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава. — Тъкмо ти ми даде идеята.
— Аз ли, господарю? Никога не съм ви предлагал да се предадем сами в ръцете на губернатора.
— Не, но ако не се беше опитал да се скриеш при робите, изобщо нямаше да се сетя за това.
Боррик свали белезниците и кимна на момчето да става. Пазачите играеха на някаква игра, а оставеният уж да бди дремеше. Боррик посочи нагоре и момчето кимна. Съблече халата си и остана голо, само по препаска около слабините, а Боррик сплете ръцете си на столче и му помогна да се метне към надвисналите греди, поддържащи покрива. Хлапакът запристъпва ловко по гредите към най-отдалечения от играещите комар пазачи ъгъл, почти над мястото, където дремеше часовият.
Всякакво вдигане на шум щеше да ги издаде и Боррик усети, че неволно си поема дъх. После бързо се покатери на няколко стъпки по оградата, пресегна се с едната ръка и се хвана за халата, вързан от момчето за гредата, прехвърли се през оградата и се люшна надолу към спящия надзирател. Сули Абул също се смъкна надолу, увисна над спящия пазач и внимателно свали металния шлем на пазача от главата му. Боррик замахна с прангите. Желязото удари слепоочието на пазача с тъп пукот и той се смъкна на земята и заспа окончателно.
Без да чака да се уверят, че не са ги забелязали — ако някой от другите стражи ги беше видял, щеше да е по-добре да се откажат веднага — Боррик се издърпа до момчето, спря за секунда да глътне въздух и кимна. Сули започна да се промъква напред присвит и съвсем безшумно по гредата, минаваща по дължината на покрива. Боррик го последва.
Минаха над увлечените в комара пазачи, после се смъкнаха от покрива, прехвърлиха и външната стена и затичаха все едно че целият гарнизон на Дърбин е хукнал по петите им, право към дома на губернатора.
Планът на Боррик подейства точно така, както го бе замислил. В дома на дърбинския губернатор вреше и кипеше, суматохата беше пълна и навсякъде щъкаха хора. Двамата безименни роби, пресекли двора към кухнята, не можеха да привлекат ничие внимание.
След десетина минути се вдигна тревога и градските стражи наизлязоха по улиците с викове — някакъв роб бил избягал. Междувременно Боррик и Сули вече си бяха намерили едно удобно таванче в крилото за гости на голямата къща — ако се съдеше по дебелия слой прах на пода, неизползвано от много години.
Сули прошепна:
— Вие май наистина сте магьосник, господарю. Макар и не от вида, за който са ви взели, а по инакъв. Никой няма да се сети да ни търси в къщата на губернатора.
Боррик кимна, даде му знак, че трябва да мълчат, и се изтегна, канейки се да заспи.
Възбуденото момче почти не повярва на очите си, като видя, че младежът потъва в дълбока дрямка. Сули беше твърде напрегнат — и възбуден от успеха, както и уплашен донякъде, за да може да заспи. Надникна през малката капандура на таванската стаичка, през която се бяха промъкнали и която предлагаше добра гледка към част от двора на губернаторския дом и другото крило на къщата.
След като погледа известно време влизащите и излизащите слуги, реши да проучи останалата част от тавана. Можеше да стои изправен без трудности, макар че на Боррик му се беше наложило да се наведе. Запристъпва внимателно по гредите, за да не би някой отдолу да чуе стъпките му.
Стигна до един капак, приклекна, опря ухо на дъската, но не чу нищо. Изчака продължително, след което полека надигна капака. Помещението долу беше празно и тъмно. Момчето внимателно отмести капака, стараейки се да не вдига прах в стаята долу, и наведе глава през отвора.
И за малко не изпищя, когато видя само на няколко пръста пред себе си нечие лице. Слава на боговете, беше само статуя, от тези, дето ги внасяха от Квег, с естествени размери и изваяни от мрамор или някакъв друг камък.