— Господарю! — изсъска момчето. — Как можете да спите? Трябва да бягаме!
Боррик отвърна тихо.
— Те точно това очакват, да побягна. Те търсят човек, който бяга. Сам. И с червена коса.
— Да — съгласи се момчето.
— Така че ще останем тук, ще си откраднем храна от кухнята и ще изчакаме, докато търсенето отшуми. В едно такова голямо домакинство с толкова много слуги би трябвало да останем незабелязани още няколко дни.
Момчето въздъхна тежко. Ясно беше, че това никак не му харесва, но пък и не можеше да предложи нищо по-умно.
Боррик се събуди сепнато, пое си дъх уплашено и сърцето му се разтуптя. Все още беше тъмно.
Беше сънувал как с брат си като деца си бяха играли из палата, използвайки така наречените „тайни проходи“, предназначени за слугите, за да се придвижват невидимо по задачите си. Момчетата се бяха разделили и Боррик се беше изгубил. Беше останал да чака дълго сам в тъмното, докато най-сетне чичо Джими не бе дошъл да го потърси. Усмихна се на спомена. Тогава Ерланд беше по-разтревожен от него.
— Сигурно ме мисли за умрял — промърмори тихо Боррик.
След което осъзна, че е сам. Момчето! Сули го нямаше!
Опипа в тъмното за ножа и го намери там, където го беше оставил. Стисна го и се зачуди какво ли може да е намислило момчето. Може би се канеше да спазари собствения си живот и в замяна на това да издаде местонахождението на един червенокос роб?
Лошо. Ако на момчето наистина му беше хрумнало да се спазари за живота си, и двамата все едно бяха мъртви. Постара се да се успокои и надникна през капандурата. Слънцето вече изгряваше и прислугата на губернатора се беше разшетала, слуги щъкаха забързани между пристройките, кухнята и главната сграда. Нищо обаче не подсказваше някаква по-особена дейност от обичайното. Не се мяркаха въоръжени хора нито се чуваха викове.
Боррик седна и се замисли. Момчето можеше и да е необразовано, но съвсем не изглеждаше глупаво. Несъмнено си даваше сметка, че животът му е застрашен, ако някой разбере, че е съучастник на избягалия роб. Най-вероятно се беше скрило в някоя друга част на града или дори се бе качило на някой кораб като юнга.
Апетит никога не му беше липсвал и сега Боррик усети, че стомахът му къркори. Докато пътуваха към Дърбин, се беше чувствал твърде окаяно, за да се занимава много с глада си — той просто беше една от многобройните неприятности. Но сега, след като слънчевите му изгаряния се бяха превърнали в тъмночервен тен и силата му почти се беше възстановила, празният му стомах започваше да го тормози. Помисли си дали да не се промъкне сред царящата долу сутрешна суматоха и реши да не опитва. Червенокосите роби с ръст над шест стъпки определено не бяха обичайна гледка за този град и със сигурност щяха да го спипат още преди да се е приближил до кухнята. И сякаш съдбата тъкмо в този момент реши да го измъчи още повече, защото утринният полъх довя до ноздрите му твърде позната миризма. В кухнята приготвяха бекон с яйца. Устата на Боррик се напълни със слюнка и той отчаяно замечта за мед, варени яйца, плодове със сметана, пържена шунка, топъл хлебец и димяща каничка кафе.
„Нищо добро няма да ти донесе това“ — сгълча се той наум и се отдръпна от капандурата. Сви се в тъмното и се постара да насочи ума си в друга посока, по-надалече от изтезанието на глада. Трябваше само да изчака, докато падне нощта, и тогава да се промъкне до кухнята и да си открадне храна. Да, това трябваше да направи. Да чака.
Скоро установи, че също като глада, чакането никак не му харесва. Лежеше, после пак ставаше и отиваше до капандурата, надничаше навън и се чудеше колко ли време е минало. По едно време дори успя да дремне малко и с разочарование откри, че — ако се съдеше по това, че ъгълът на сенките почти не беше се променил — са изтекли едва няколко минути, след като се беше надявал да са часове. Сви се пак в кътчето, което си беше избрал — една част от тавана, където подът изглеждаше по-малко неудобен от останалата част по-скоро заради въображението му, едва ли съществуваше особена разлика — и зачака. Беше гладен. Не, по-лошо — беше гладен като вълк.
Отново задряма. После, за да убие времето, се захвана с упражнения по стягане и отпускане на мускулите, на които ги беше учил с Ерланд преди време един хадатски воин. Бяха предназначени да се поддържат мускулите гъвкави тогава, когато ти липсва място за упражнения във фехтовка или други обичайни войнишки тренировки. Редуваше напрягане и отпускане. За своя изненада установи, че упражненията не само го отвлякоха от мисълта за празния стомах, но дори му помогнаха да се чувства по-добре и по-спокоен.