След това близо четири часа стърча до капандурата и наблюдава шетнята на слугите из двора. На няколко пъти претичаха войници, разнасящи съобщения. Прецени, че ако успее да се задържи тук достатъчно дълго — при положение, че успееше да отмъкне храна, без да го хванат — след още няколко дни сигурно ще решат, че им се е измъкнал някак. След което щеше да се промъкне на някой отплаващ кораб.
И след това какво? Нямаше да е от голяма полза да се върне у дома, дори да успееше. Баща му щеше само да изпрати бързи вестовои на юг до Кеш, с предупреждение към Ерланд да бъде предпазлив. А той без съмнение не можеше да стане по-предпазлив, отколкото вече беше. Чичо Джими със сигурност вече бе предположил най-лошото и бе приел, че той е мъртъв. А трябваше да се намери доста надарен убиец, за да се промъкне покрай граф Джеймс. Като момче, Джеймс с пълно право си беше спечелил почти легендарна слава в града. С няколко години по-малък от Боррик сега, той вече беше станал майстор крадец и сред Шегаджиите го бяха смятали за пълноправен и пълнолетен. Това постижение беше наистина сериозно.
— Не — прошепна той. — Трябва да намеря Ерланд, и то бързо. Твърде много време ще се загуби, ако първо се върна у дома. — После се замисли дали да не опита първо да стигне до Звезден пристан. Магьосниците можеха да правят смайващи неща и сигурно щяха да му осигурят някакъв по-бърз начин да стигне до Кеш. Но Джеймс бе споменал, че Пъг си тръгва един ден след тяхното заминаване, така че вече го нямаше там. А двамата кешийски магьосници, които Пъг беше оставил да ръководят Академията, не му се струваха особено подходящи кандидати за щедра помощ. В тях имаше нещо определено отблъскващо. И при това бяха кешийци. А кой знае докъде стигаха пипалата на заговора на този лорд Огньо?
Вече се смрачаваше. В кухнята приготвяха вечерята и миризмата на печащо се месо едва не го подлуди. „Само след няколко часа — каза си той. — Само се отпусни и изчакай… Няма да е дълго.“ Само след още някой и друг час слугите щяха да си легнат. Тогава щеше да настъпи подходящият момент да се промъкне навън и да…
Изведнъж капакът се размърда, сърцето на Боррик подскочи и той стисна ножа. Капакът се надигна и се показа дребничка фигура. Сули Абул.
— Господарю? — каза момчето.
Боррик едва не се разсмя от облекчение.
— Тук съм.
Момчето пропълзя до него и прошепна:
— Уплаших се да не са ви намерили, макар да предположих, че ще сте достатъчно умен да си стоите тук и да чакате, докато се върна.
— Къде ходи? — попита Боррик.
Сули носеше някаква торба.
— Измъкнах се преди изгрев-слънце, господарю, и тъй като спяхте дълбоко, реших да не ви безпокоя. Бях на много места. — Отвори торбата и извади от нея самун хляб. Боррик си отчупи голям комат и започна да яде, без да чака покана. После момчето му подаде парче сирене и малък мях с вино.
— Това къде го намери? — попита с пълна уста Боррик. Момчето въздъхна, сякаш връщането му на тавана го беше успокоило.
— Преживях ужасен ден, милостиви господарю. Най-напред избягах с намерението да ви оставя, след което поразмислих каква съдба ме чака. Ако ме хванат, ще ме продадат като роб, щото за крадец никак не ме бива. Ако ме свържат с вашето бягство, загивам. И тогава какви са рисковете? Ако се крия, докато ви хванат, с надеждата че няма да изречете името на Сули Абул преди да ви убият, залагам смъртното наказание срещу възможността да си върна живота отпреди последните събития, което, ако си помисли човек, не е кой знае каква печалба. Или мога да рискувам този мизерен живот и да се върна да помогна на своя млад господар и в замяна на това да се надявам, че в деня, в който се върнете при баща си, ще възнаградите великодушно верния си слуга.
Боррик се засмя.
— И каква награда ще поискаш, ако се върнем живи и здрави в Крондор?
С тържественост, която почти накара Боррик отново да се разсмее, момчето отвърна:
— Искам да стана ваш слуга, господарю. Искам да стана известен като личния слуга на принца.
— А злато не искаш ли? Или някаква търговия?
Момчето сви рамене.
— Че какво разбирам аз от търговия, господарю? От мен ще излезе лош търговец и сигурно до една година ще се разоря. А злато? Само ще го прахосам. Но да си слуга на голям човек е като да си се приближил сам до величието донякъде. Не разбирате ли?
Смехът на Боррик замря в гърлото му. Принцът изведнъж осъзна, че за това улично хлапе положението на слуга на „голям човек“ е най-върховната цел в живота, каквато можеше да си представи. Боррик се замисли за безбройните и безименни хора, които го бяха обкръжавали през целия му живот, слугите, които му носеха дрехите сутрин, които го къпеха, които приготвяха всеки ден храната му. Съмняваше се, че знае повече от един-двама от тях по име и може би не повече от дузина по външност. За него те бяха… част от пейзажа, не по-значими от някой стол или маса. Принцът поклати глава и въздъхна.