— Какво има, господарю?
— Не знам дали мога да ти обещая толкова близка до мен служба, лично, но ти гарантирам, че ще получиш място в дворцовото ми домакинство и че ще израстеш толкова високо, колкото ти позволят способностите — отвърна Боррик. — Това достатъчно ли е?
Момчето се поклони тържествено.
— Моят господар е прекалено щедър.
След което извади парче наденица от торбата си и каза:
— Знаех си аз, че ще сте щедър, господарю, затова се върнах с повечко неща…
— Чакай малко, Сули. Откъде взе всичко това?
— В една от стаите долу, женска спалня, както изглежда, намерих един гребен с тюркоаз в сребърен обков, оставен от някоя разсеяна дама, когато стаята е била опразнена за последен път. Продадох го на един човек на пазара и с парите, които ми даде, накупих доста неща. А, не се притеснявайте. Обиколих целия пазар и купувах всяко нещо от различен търговец, така че никой да не се усъмни с какво съм се захванал. Дръжте. — Сули подаде на Боррик някаква риза.
Не беше кой знае какво, но му стоеше много по-добре от грубата дреха, която му бяха дали търговците на роби. След това момчето му подаде памучни панталони, каквито носеха моряците из Горчивото море.
— Не можах да намеря ботуши на прилична цена, господарю, но пък за храна имах достатъчно.
Боррик се усмихна на хлапака.
— Добре си направил. Мога да мина и без ботуши. Ако ще се правим на моряци, босите крака изобщо няма да привлекат внимание. Но ще трябва да се промъкнем до залива през нощта и да се надяваме, че никой няма да забележи тази моя червена коса под някоя лампа.
— И за това се погрижих, господарю. — Момчето му подаде стъкленица с някаква течност и гребен. — Това го взех от един човек, който продава такива неща на старите курви край пристанището. Нямало да се отмие от вода и било много трайно. Казват му „масло от Макасар“.
Боррик отвори шишенцето и в ноздрите го удари лютива миризма.
— Дано да подейства. Но ще ме усетят дори само по миризмата.
— Това щяло да се махне според търговеца.
— Я по-добре ти ми го намажи по косата, че ще взема да го разлея по пода.
Момчето се премести зад него и доста грубо взе да разтърква съдържанието на шишето по косата на принца. След това го разреса многократно, за да разнесе боята колкото може по-равномерно.
— С този загар, ваше височество, ще приличате досущ на дърбински моряк.
— А с теб какво да правим? — попита Боррик.
— За мен също има панталони и риза в торбата, господарю. Сули Абул го познават по просешкия му халат. Достатъчно е голям, за да си скрия някой крайник, когато се правя на сакат.
Боррик се засмя, въздъхна облекчено и си помисли: „Какво пък, може наистина да извадим късмет и да се измъкнем.“
Малко преди да се съмне един моряк и по-малкият му брат се появиха по улиците недалече от имението на губернатора. Както беше предположил Боррик, около дома на губернатора беше сравнително спокойно, тъй като беше логично да се предположи, че беглецът едва ли ще е близо до центъра на властта в Дърбин. Сега вървяха обратно към кошарите за роби. Ако къщата на губернатора беше неподходящо място за избор на скривалище от бегълци, то загражденията за роби изглеждаха още по-неподходящо. Боррик обаче не се чувстваше много спокойно в богаташкия квартал, защото присъствието на две опърпани фигури край резиденциите на богати и влиятелни хора само по себе си можеше да събуди подозрения и да привлече нежелано внимание.
Изведнъж Боррик спря. На стената на някакъв склад бе окачена обява. Беше изписана от опитни майстори и съобщаваше с големи червени букви наградата. Сули попита:
— Какво пише, господарю?
Боррик зачете на глас.
— Убийте мръсния престъпник! Това казва. Казва, че съм убил жената на губернатора. — Лицето му пребледня. — Богове и демони! — Прочете цялата обява и каза: — Според тях един роб, роден в Кралството, е изнасилил и убил госпожата на губернатора, след което е избягал в града. Дават награда от хиляда екю! — Боррик не можеше да повярва на очите си.
Очите на момчето се разшириха.
— Хиляда? Та това е цяло състояние!
Боррик се опита да пресметне. Равняваше се на около пет хиляди кралски суверена или на годишния доход на едно неголямо имение — наистина потресаваща сума за пленяването, жив или мъртъв, на един избягал роб, но пък роб, убил най-влиятелната дама в града. Боррик поклати глава и прошепна: