Сули каза:
— Ако не искате да убиете едно псе, господарю, позволете на слугата си да го направи вместо вас, но трябва да го направим, веднага! Моля ви, господарю!
Мисълта да остави това на момчето му се стори още по-отблъскваща, затова Боррик замахна и заби ножа в гърлото на роботърговеца. Салая дори не помръдна. Боррик зяпна удивено, след което промълви с горчив смях:
— Та той вече е бил мъртъв! Вторият удар сигурно му е скършил врата. — Боррик поклати глава удивен. — Ударът в гърдите и в гърлото беше един от мръсните бойни трикове, на които ме научи Джими — обикновено синовете на благородници не ги учат на такива неща, — но се радвам, че ме е научил. Не знаех обаче, че ударът по врата може да е смъртоносен.
Без да слуша обясненията му, Сули го подкани:
— Хайде да тръгваме, господарю! Моля ви! — Задърпа Боррик и бързо излязоха от уличката.
Когато се отдалечиха достатъчно от мъртвия, Боррик престана да мисли за отмъщението и насочи ума си към бягството. Сложи ръка на рамото на Сули и го попита:
— Накъде е заливът?!
Сули посочи по една дълга улица и отвърна:
— Натам.
— Води тогава.
И просячето поведе принца през освирепелия град, готов да убие и двамата само ако ги спипа.
— Онзи там — каза Боррик и посочи малкия платноход до един сравнително спокоен кей. Беше пинака, от тези, дето ги използват за превоз между по-големите кораби на котва в залива и брега, да прекарват пътници и малки товари. Но при добро управление можеше да издържи и в открито море, стига да не го подхване някоя по-силна буря. Тъй като цялата пиратска флота на Дърбин се бе отправила предния ден да залови убиеца роб, заливът беше почти пуст, но Боррик беше сигурен, че това положение няма да трае дълго, защото имаше и обикновени граждани, за които залавянето на убиеца на губернаторската жена едва ли бе първа грижа. Скоро кейовете щяха да загъмжат и кражбата на кораба щеше да се забележи.
Боррик се огледа и посочи някакво старо мръсно въже, въргалящо се наблизо. Сули го вдигна и го преметна през рамо. Боррик пък вдигна някакъв захвърлен сандък и каза:
— Давай след мен.
Никой не обърна внимание на двамата моряци, крачещи към малкия съд в края на кейовете. Боррик остави сандъка и скочи в лодката, след което бързо развърза въжето. Извърна се и видя Сули, застанал в задния край на лодката. На лицето му се бе изписало пълно объркване.
— Господарю, аз какво да правя?
Боррик изстена.
— Ти никога ли не си плавал в открито море?
— Аз никога в живота си не съм стъпвал на кораб, господарю.
— Наведи се и се престори, че вършиш нещо — каза Боррик. — Само това остава, да забележи някой, че не си моряк. Като тръгнем, просто ще правиш каквото ти кажа.
Боррик бързо вдигна платното и корабът пое към устието на залива. Принцът набързо изброи на Сули кое как се казва и за какво служи и му описа как да борави с всичко. След като и това свърши, каза:
— Хайде, дръж кормилния лост. — Момчето седна до принца и Боррик му подаде кърмовия лост и бумхойзера — пръта за опъване на платното. — Дръж под този ъгъл — посочи му принцът към устието на залива, — а аз ще поразгледам какво имаме тук.
Отиде в предната част на лодката и издърпа малкото долапче под фордека. Сандъчето се оказа незаключено, но вътре нямаше нещо особено ценно — едно резервно платно, нож за чистене на риба и оплетена корда. Усъмни се, че рибата, която би се хванала на такава корда, ще е по-голяма, освен колкото за стръв. Имаше и едно малко, обковано с желязо дървено ведро, използвано за изгребване на вода или да се държи уловът свеж, когато лодката се използва за риболов. Единственото му по-ценно откритие, последно при това, се оказа един ръждясал фенер, при това без масло. Той се обърна към момчето, което се беше стегнало свирепо, без да откъсва очи от платното и кормилото, и каза:
— И нямаш още хляб и сирене, нали?
Момчето го изгледа гузно и отвърна:
— Не, господарю.
Нещо много характерно за тази промяна на обстоятелствата, отбеляза си Боррик наум: гладът започваше да се превръща в начин на живот.
Вятърът духаше напористо от североизток. Докато излизаха от залива, момчето изглеждаше едновременно изплашено и изпълнено с радостна възбуда и не спря да бърбори, което явно бе неговият начин да се справи със страха си, но след като преминаха устието, сподирени от случайните погледи на екипажа на една голяма каравела, страхът му изчезна. Боррик се беше постарал преднамерено да минат близо до кораба, все едно че присъствието му не ги притеснява, а по-скоро ги е подразнило, че им се налага да го заобиколят.