— Кой е корабът?
Капитанът заповяда да завъртят руля и да доближат потъващата пинака и извика:
— „Добрият пътник“, на път от Бордон.
— Накъде сте?
— За Фарафра — последва отговорът.
Сърцето на Боррик заби лудо. Оказа се търговски кораб на Свободните градове, на път към един от големите търговски центрове на Кеш на брега на Драконово море.
— Каюти за двама имате ли?
Капитанът огледа потъващата пинака и отвърна:
— А можете ли да си платите превоза?
На Боррик никак не му се искаше да се раздели с монетите, които беше прибрал от Салая, защото знаеше, че ще му потрябват и отвърна:
— Не, но можем да работим.
— Имам си достатъчно хора — извика капитанът.
Боррик знаеше, че капитанът няма да ги остави да се удавят — моряшкото суеверие не го допускаше, — но можеше да изиска в замяна договор за няколко курса. Моряците бяха непостоянна пасмина и стабилни екипажи се съставяха трудно. Капитанът просто се пазареше. Боррик извади от долапа ръждясалия рибарски нож и го размаха.
— Тогава ви заповядвам да си свалите флага! Всички сте мои пленници!
Капитанът го зяпна опулено, след което се разсмя. Всички моряци по палубата също взеха да се смеят гръмогласно. След миг на искрено веселие капитанът изрева:
— Качете този луд и момчето на борда. И право към Проливите!
Глава 9
Посрещане
Тромпетите заехтяха.
Хиляда войници застанаха мирно, с взети „за почест“ оръжия. Сто барабанчици на коне забиха барабаните си. Ерланд се извърна към яздещия до него Джеймс и промълви:
— Това е невероятно!
Пред очите им се издигаше столицата Кеш. Преди час бяха навлезли в „Долния град“, където ги посрещна делегация начело с губернатора на града и неговата свита. Беше същата церемония, която бяха принудени да изтърпяват при всяко свое спиране по изнурителния си път от Нар-Аяб до столицата. Когато губернаторът на Нар-Аяб ги бе посрещнал в околностите на града, Ерланд намери в това тържествено посрещане малък отдушник за мрачното си настроение: смъртта на Боррик го беше държала вцепенен цяла седмица, отдаден на скръб, омесена с яростта от цялата несправедливост на случилото се. Пищното посрещане, устроено им от губернатора, за известно време го беше отвлякло от спомена за злощастната засада и новостта на гледката го беше поразсеяла за няколко часа.
Но тези пищни церемонии вече бяха започнали да му омръзват. Предложили му бяха ново екстравагантно посрещане пред градовете Кх’мрат и Кхаттара, и още половин дузина прояви на гостоприемство из по-малките селища, които макар и да не бяха толкова разкошни, все пак бяха твърде формални и отегчителни. Ерланд беше длъжен да изслушва предългите поздравителни речи на всички официални лица, от губернаторите до селските старейшини.
Той погледна към Локлир, който яздеше малко по-назад с едно официално лице, кешиец, изпратен да ги посрещне при портите на Долния град, махна им с ръка и двамата смушиха конете си и се изравниха с него. Представителят на императорския двор беше някой си Кафи Абу Харез, благородник от Бени-Вазир, едно от пустинните племена на Джал-Пур. През последните стотина години мнозина жители на пустинята бяха получили висши служби в империята поради качествата си в областта на дипломацията и преговорите. Предишният посланик на Кеш в Западните владения, Абдур Рахман Мемо Хазара-Хан, починал преди десет години, веднъж бе казал на Ерланд и брат му:
— Ние сме конен народ и като такива сме безпощадни конетърговци.
Ерланд неведнъж беше чувал баща си да ругае Хазара-Хан с нескрито уважение и беше склонен да му повярва. Даваше си сметка, че какъвто и да се пада този техен спътник по протокол, в никакъв случай не е глупак и че трябва да бъде държан под око. Хората от Джал-Пур бяха опасни противници.
— Да, ваше височество? — каза Кафи. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Това е доста по-различно от всичко, което видяхме дотук — отвърна Ерланд. — Какви са тези войници?
Кафи оправи полите на халата си. Облеклото му не се отличаваше от това, което Ерланд вече бе виждал в Крондор — тюрбан, туника, панталони, дълъг елек, високи до коленете ботуши. Но това, по което се отличаваха одеждите му от всичко, което Ерланд бе виждал, беше пищното везмо и безбройните украси. Официалните лица на кешийския двор, изглежда, проявяваха почти неестествена привързаност към златните гайтани и перлените нанизи.
— Това е Имперската лична гвардия, ваше височество.
— Толкова много? — подхвърли небрежно Ерланд.
— Да, ваше височество.
— Прилича ми на цял гарнизон — отбеляза Локлир.