— То си зависи от града, милорд — каза кешиецът. — За един град в Кралството си е пълен градски гарнизон. За един кешийски град — не чак толкова. А за град Кеш — само малка част.
— Ще издадете ли военна тайна, ако ви попитам колко войници пазят лично императрицата? — попита Ерланд.
— Десет хиляди — отвърна без притеснение Кафи.
Ерланд и Локлир се спогледаха.
— Десет хиляди! — възкликна принцът.
— Това е Дворцовата гвардия, която е част от Имперската лична гвардия, която на свой ред е само малка част от градския гарнизон — тоест ядрото на армиите на Кеш. Зад стените на Горния и Долния град десет хиляди войници винаги стоят в готовност и пазят сигурността на Тази, която е Кеш.
Яздеха през безкрайния шпалир от войници и любопитни граждани. Пътят водеше нагоре — гигантски каменен булевард, виещ се към голямо плато. Някъде по средата се вееше знаме със златни и бели квадрати и принцът забеляза, че униформите на войниците по-нагоре от знамето са различни от тези под него.
— Това сигурно са различни полкове? — попита той.
— В древни времена първоначалният народ на Кеш е бил само един от многото народи, обитаващи Овернската глъбина — каза Кафи. — Когато враговете ги притискали, те се оттегляли на платото, където сега се намира дворецът. Оттогава е останала традицията всички, които служат на империята, но не са от истинско кешийско потекло, да живеят в града под двореца. — Той посочи знамето в златно и бяло. — Всички войници, които виждате тук, са от Имперския гарнизон, но онези над Имперското знаме са до един войници от истинската кръв. Само те могат да служат и да живеят в двореца. — И добави с лек трепет: — Никой, който не е с истинска кешийска кръв, не може да живее в двореца. — Ерланд го погледна втренчено, но не забеляза нещо, което да издава чувства в изражението му. Сякаш искаше да им каже, че това е най-обикновен факт от живота на Кеш.
Ерланд забеляза и че тези, които стояха на почетна стража по маршрута им, не се отличават по външност от онези, които бяха видели по пътя си през империята досега: хора от всякакви раси и с всякаква външност — тъмнокожите и тъмнокосите определено бяха много повече, отколкото в Кралството, но се мяркаха също така и червенокоси, и руси граждани. Но онези над знамето бяха с почти еднаква външност: мургава кожа, но нито черна, нито тъмнокафява, нито светла. Косите им бяха еднакво тъмнокафяви, понякога с червеникав оттенък, но не се мяркаха рижи, руси или с кестенява коса. Явно беше, че тази войскова част е съставена от хора с родословие, което почти не се бе смесвало с другите народи на Кеш.
Ерланд огледа с любопитство крепостната стена, опасваща ръба на платото, и многобройните кули, извисяващи се зад нея, и попита:
— Значи всички, които живеят в града, но извън двореца, също са от „истинската“ кръв?
Кафи се усмихна снизходително.
— Никакъв град няма на платото, ваше височество. Всичко, което виждате там, е дворецът. Някога е имало и други сгради, но с разрастването и разширяването на двореца са ги съборили. Дори храмовете са били преместени долу, за да могат тези, които не са от истинската кръв, да отдават почит към боговете.
Ерланд беше впечатлен. По време на царуването на лудия крал Родрик столицата Риланон беше започнала да се разкрасява с цел да се превърне в най-процъфтяващия град на Мидкемия, или поне такава беше била амбицията на Родрик, но Ерланд беше принуден да признае, че дори планът на Родрик да беше се осъществил докрай, с мраморните фасади по всички сгради, с плавателните канали около двореца, дори с всичко това Риланон щеше да си остане нещо дребно и незначително в сравнение с Кеш. Не че Кеш беше красив град; не беше. Много от улиците, по които бяха минали, бяха мръсни, с наблъскани плътно една до друга занемарени малки постройки и изпълнени с миризмите на ежедневния бит — с дъх на гозби, с лютивия пушек на ковачниците или киселата миризма на табакчийниците, дори с неизменната воня на немити човешки тела и на изпражнения.
Малко неща в Кеш можеха да се нарекат красиви. Но градът беше древен. В него се съдържаше ехото на многовековна история, на могъщ народ и държава, превърнала се във велика империя. Въздухът тук беше просмукан с култура, създала художници и музиканти още по времето, когато прадедите на Ерланд бяха били прости рибари, току-що захванали се с набези срещу по-слабите си съседи, използвайки за изходен пункт безопасния залив на Риланон. Това му го беше изтъкнал още като дете учителят му по история, но принцът чак сега разбираше какво точно бе имал предвид старецът. Камъните под копитата на коня му се бяха изтрили от преминаването на щурмови отряди, на пленени чуждоплеменни главатари и на триумфиращи военачалници още преди Риланон да се окаже под господството на рода Кондуин. И завоевателски армии бяха преминавали оттук, предвождани от легендарни пълководци, тръгнали да покоряват други народи и страни, преди Риланон и Батира да подхванат войните помежду си за контрол над търговските пътища — двата града-държави, стремящи се към надмощие над онова, което много по-късно щеше да се нарече Кралското море. Кеш беше древен. Много древен.