Стигнаха до масивна двукрила врата, цялата облицована с листа от златен варак, и служителят, който ги беше довел, удари с металния връх на жезъла си по пода и извести:
— Принц Ерланд, граф Джеймс, графиня Гамина и барон Локлир!
Вратите се разтвориха широко и Ерланд видя огромна зала, дълга поне сто разкрача от прага до противоположната стена. А пред тази далечна стена се възправяше висок подиум, на който стоеше златен трон.
Ерланд изкриви устни и промълви:
— Не ми каза, че това е официален прием.
— Не е — отвърна Джеймс. — Това е само една неформална вечеря.
— Изгарям от нетърпение за официалния прием. — Ерланд си пое дълбоко дъх и каза: — Е, ами да хапнем тогава с нейно величество.
И принц Ерланд пристъпи напред и поведе своите съветници в залата на императрицата на Велики Кеш.
Звукът от токовете на ботушите му по каменния под изглеждаше непривичен, като гръмко и грубо натрапване в тази зала, за която очевидно беше обичайно нежното шумолене на кожени сандали и копринени чехли. Пълната тишина наоколо попиваше шума, тъй като никой в залата не проговаряше; очите на всички се бяха приковали в пратениците от Кралството.
На подиума под златния трон бяха подредени в привидно безредие куп възглавнички. А върху тях беше полегнала една старица. Ерланд се постара да гледа право в нея, без да се вторачва, както го бяха инструктирали, но задачата му се стори непосилна. Тук, върху възглавничките пред най-могъщия трон в познатия свят, се беше изтегнала най-могъщата владетелка на цяла Мидкемия. И се оказа дребничка, покрита с бръчки женица. Облеклото й беше подобно на обичайната за двореца къса бяла препаска, само че нейната беше малко по-дълга и стигаше почти до коленете. Освен това коланът й беше отрупан с великолепни геми, които улавяха светлината на многобройните факли и мятаха по стените и тавана танцуващи разноцветни искри. На раменете си носеше свободно падащ елек от бяла тъкан, стегнат отпред с голяма златна брошка с рубин. На главата имаше златна диадема, украсена със сапфири и рубини — толкова много несметни богатства на едно място принцът не беше виждал никога. Върху тялото на тази най-обикновена наглед жена беше струпан годишният доход на цяла държава.
Мургавата й кожа не можеше да скрие бледостта на преклонната й възраст, а жестовете й бяха на жена поне с десет години по-стара от нейните седемдесет и пет. Но това, което внуши на Ерланд преклонение пред неустоимото й величие, бяха очите й, в които все още имаше плам.
Тъмните очи, в които танцуваше също толкова ярка светлина като в сапфирите и рубините на челото й, изгледаха принца, крачещ между удостоените да споделят вечерния пир с императрицата. Около основата на подиума в полукръг бяха подредени десетина ниски масички и около всяка от тях на възглавнички лежаха изтегнати онези, които императрицата бе преценила, че са достойни за тази чест.
Ерланд пристъпи пред императрицата и сведе глава в поклон не по-ниско, отколкото щеше да го направи пред своя чичо, краля. Джеймс, Гамина и Локлир коленичиха, както им беше указал служителят по протокола, и зачакаха знак, че могат да станат.
— Как сте, принце на Островното кралство?
Гласът на жената прокънтя като мълния в ленив летен следобед и Ерланд едва не подскочи от тона му. Този най-обикновен въпрос съдържаше нюанси и значения, неизразими за младежа. Преодолял неочаквания пристъп на паника, Ерланд отговори колкото може по-спокойно:
— Добре, ваше величество. Моят чичо, кралят ви изпраща най-сърдечните си благопожелания за дълголетно здраве и благополучие.
Тя се изкикоти и отвърна:
— И с право, принце. Аз съм най-добрият му приятел в този двор, не се съмнявай. — Старата жена въздъхна и добави: — Когато цялата тази история с юбилея приключи, върнете в Риланон най-обичните ми пожелания за непрестанно благополучие на Кралството. Между нас има много общо. Кажете сега, кои са тези с вас?