— Ще се позабавляваме тази нощ, а, Шантав?
Боррик се усмихна мрачно. Капитанът зад него каза:
— Качвай се горе и готови да преплаваме рифа! — Моряците наскачаха. — Ляво на борд — изкомандва капитанът и Боррик завъртя руля. Откакто го включиха в екипажа на „Добрия пътник“, си беше спечелил макар и с неохота уважението на екипажа и на капитана. С някои от задачите се справяше добре, към други като че ли проявяваше неразбиране, но се учеше бързо. Усетът му към кораба и познанията му за промените в течението и вятъра, усвоени с плаванията още като момче, му бяха помогнали да си спечели работата на кормчия, като един от тримата моряци на борда, на които капитанът поверяваше тази отговорна задача.
Боррик погледна към Сули, който тичаше по една рея като маймунка. Сули бе започнал да привиква с морето, все едно че се беше родил в него. През месеца, откакто бяха в открито море, крехкото му детско тяло се беше наляло, станал беше по-як от непрекъснатото напрягане и простата, но обилна храна, и във външността му вече се долавяха чертите на бъдещия мъж.
Принцът беше премълчал самоличността си, което може би беше все едно. След налудничавата сценка, която беше изиграл с рибарския нож, екипажът, както и капитанът, му извадиха прякор „Шантавия“. Сигурен беше, че ако се обяви за принц, едва ли ще си променят мнението за него. Виж, Сули беше просто „момчето“. Никой не искаше от тях да обяснят какво са правили в открито море на потъващата пинака, сякаш всички се бояха, че ако го научат, това може само да им донесе неприятности.
— Сега някой фарафрийски лоцман ще ни вкара в залива — каза капитанът. — Досадна глупост, но така му се харесва на пристанищния управител, така че нищо не ни остава, освен да ни лашка вълната и да чакаме. — Капитанът подвикна да свалят платната и да се приготвят да пуснат котвата. Вдигнаха двата флага, зеления и белия, като покана за лоцмана. — Тук ще ни оставиш, Шантав. Лоцманът ще довтаса след около час, но ще те пусна с лодката да слезеш на пясъчната ивица край града.
Боррик не отвърна нищо. Капитанът се взря в лицето на принца и продължи:
— Иначе си здрав момък, но когато се качи на борда, не ми приличаше на истински моряк. — Очите му се присвиха. — Кораба го познаваш като корабовладелец, но не и като моряк; не са ти ясни и най-простите моряшки задължения. — Докато говореше, капитанът непрекъснато се оглеждаше, за да се увери, че всички си изпълняват задачите както трябва. — Все едно че си прекарал времето си на квартердека и никога не си слизал в трюма, нито си се катерил по такелажа. — После сниши глас. — Да не си син на богат корабовладелец? — Боррик леко помръдна кормилото, щом скоростта на кораба падна, и капитанът продължи: — Ръцете ти са с мазоли, но като на конник или на войник, не на моряк. — Огледа се отново да не би някой да се скатава от работа. — Е, не те питам каква ти е историята, Шантав. Но знам, че пинаката ти беше от Дърбин. Не сте първите, които гледат набързо да се измъкнат от Дърбин. И колкото повече си го мисля, толкова по-малко ми се ще да знам. Не мога да кажа, че беше добър моряк, Шантав, но даде всичко от себе си и без да хленчиш и кръшкаш, а повече човек не може и да иска. — Погледна нагоре, увери се, че всички платна са прибрани, извика да пуснат котвата и каза на Боррик: — Нормално не бих признал, че си си платил превоза, преди да ти изкарам джигера от мъкнене на товар до залез-слънце заедно с другите от екипажа, но нещо в тебе ми подсказва, че неприятностите те следват по петите, така че ще те пусна да се разкараш по живо по здраво и все едно че не сме се срещали. Хайде, слизай долу да си събереш нещата. Знам, че обра хората ми до шушка с номерата си с картите. Добре че още не съм им платил, щеше без петак да ги оставиш.
— Благодаря, капитане — само каза Боррик.
Тръгна по стълбата към трюма и подвикна на Сули:
— Момче! Слизай да си прибереш нещата!
Дърбинският просяк чевръсто скочи на палубата и слезе с Боррик в трюма да събера оскъдните си вещи. Освен камата с канията и един колан Боррик беше спечелил няколко монети, две моряшки ризи, два чифта панталони и няколко дрипи за Сули.
Когато се качиха на палубата, екипажът беше налягал лениво — чакаха да дойде лоцманът. Неколцина им махнаха за сбогом, докато отиваха към въжената стълба, пусната от кърмата. Долу ги чакаше малка лодка с двама моряци, които трябваше да ги закарат до брега.
— Шантав! Момче! — извика капитанът и двамата спряха. Мъжът им подаде малка кесия.
— Това е по четвърт заплата. Не бих пуснал човек без пари в кешийски град. Макар че щеше да е по-добре да ви оставя да се удавите.