Сули го изгледа с любопитство.
— Градски нужници ли? Не съм чувал за такова нещо. Кой ще ги строи и ще ги чисти? И защо?
— Няма значение — отвърна Боррик. — Просто ми е трудно да свикна с някои неща.
Боррик наистина бе смаян. Около него се чуваше всевъзможна реч и се виждаха какви ли не облекла. Имаше жени, облечени в пустинни дрехи — покрити от глава до пети с бледосини или кафяви роби, които скриваха всичко освен очите, а само на няколко стъпки от тях се виждаха ловци от степите, застанали край сергиите да оглеждат стоката, с голи и лъснали тела, само по дълги препаски около слабините: но суетността им се изразяваше в многобройните медни гривни, накити и обеци, които носеха, и от оръжията им. На едно място лица на мъже бяха белязани с кланови татуировки, на друго странни по форма и цвят храмови дрехи бележеха една или друга вяра. Преминаваха жени с кожа като сутрешно кафе, увити с цветни тъкани от мишниците до коленете, с високи конични шапки от същия плат. Бебенца с мрачни лица сякаш пазеха майките си, провиснали на гърбовете им. Рояк босоноги деца тичаше по улицата — гонеха бездомно псе, което се провираше през гората от човешки крака.
— Това куче бяга, сякаш животът му зависи от това — засмя се Боррик.
Сули сви рамене.
— Естествено. Тези хлапета са прегладнели.
На Боррик му беше трудно да възприеме всичко това. Новостите просто бяха прекалено много. Накъдето и да обърнеше очи, се движеха стотици хора в една или друга посока, някои се влачеха мудно, други бързаха, без никой да обръща внимание на множеството. А по-силни от натиска на човешките тела и от уличния шум бяха миризмите. Некъпани човешки тела, скъпи парфюми, екскременти, гозби, екзотични подправки, животински миризми — всичко това изпълваше ноздрите му с невъобразимата воня на тази чужда земя. Улиците бяха претъпкани и беше толкова тясно, че човек не можеше да се промуши, без да се сблъска с някого. Боррик непрекъснато опипваше кесийките под туниката си — всеки уличен крадец трябваше да бръкне дълбоко в пазвата му, за да се докопа до тях, което едва ли щеше да стане лесно.
Стигнаха някаква пивница и принцът махна на момчето да влязат. Вътре бе сравнително тъмно, само двама мъже си говореха тихо на една от масите в ъгъла. Боррик си поръча тъмен ейл, а за момчето — светъл, като плати от по-малката кесия, дадена им от капитана. Питието се оказа средно на качество, но беше добре дошло след дългото време, откакто беше пил за последен път.
— Варда! — чу се отвън.
Последва женски писък, тропот на копита и нови викове, насечени от плющенето на камшик. Боррик и Сули моментално се обърнаха да видят какво е предизвикало цялата тази врява. Пред отворената врата на пивницата се разиграваше странна сцена. Два великолепни дорести коня, теглещи богато украсена колесница, се бяха изправили на задните си крака и цвилеха нервно, задържани от кочияша.
Виновникът за внезапното им спиране бе едър мъж, застанал с широко разтворени крака насред улицата. Мъжът зад кочияша изрева:
— Тъпак! Идиот! Разкарай се веднага от пътя!
Мъжът на улицата пристъпи към конете, хвана поводите им, изцъка на животните и ги подбутна така, че те отстъпиха назад. Мъжът изплющя с камшика и извика силно. Но конете се подчиниха не на викането му, а на непрестанния натиск отпред. Колесницата се затъркаля назад въпреки ругатните и проклятията на кочияша, а мъжът зад него гледаше зяпнал и опулен. Кочияшът отново замахна с камшика и мъжът, който буташе конете, каза:
— Само да ме удариш, това ще е последната глупост в живота ти!
— Страхотно! — отбеляза Боррик. — Само дето не разбирам защо тоя як приятел прави всичко това.
„Якият приятел“, ако се съдеше по външността му, трябваше да е наемник. Беше с кожена ризница върху зелена туника и панталони и със стар метален шлем, доста поочукан и плачещ за телена четка и смазване. На гърба си носеше широка кожена ножница с тежък двуостър меч, а от двете страни на колана му стърчаха кривите дръжки на дълги ками.
Мъжът зад кочияша изгледа гневно изпречилия се на пътя му човек. Беше облечен само с къса бяла препаска, а снаряжението му беше още по-странно — два кожени ремъка, кръстосани на гърдите. Копията му бяха подръка, изправени от двете страни на колесницата като мачти. От едната страна имаше и лък.
— Направи път бе, идиот! — изрева кочияшът.
Сули прошепна на ухото на Боррик:
— Тоя в колесницата е от истинската кръв на Кеш. Освен това е член на Ордена на имперските колесничари. Значи е тръгнал по някаква имперска работа. Онзи, дето го спря, или е много храбър, или е кръгъл глупак.