След малко Ерланд погледна учителя си със зачервени очи.
— Защо, по дяволите?
Джеймс само поклати глава.
— Защо? Само боговете знаят, а те не казват. Във всеки случай не и на мен. — Протегна се, потопи ръка във водата, извади я и изтри челото си. — Някои неща имат смисъл, други не. Не знам.
Джеймс помълча замислено, после продължи:
— Виж, това не съм ти го казвал. Твоят баща ми спаси живота. На два пъти. Значи аз не съм по-вещ по въпроса защо един принц би трябвало да спасява живота на един малък уличен крадец, отколкото относно това защо друг принц трябва да загине при засада на път за един рожден ден. Мога само да ти кажа, че никой не ми е казвал, ама никой, че животът има смисъл. Просто е така.
Ерланд отпусна глава върху меките гърди на Мия и се остави топлината да се просмуче в него. Въздъхна дълбоко и усети, че нещо отвътре го напуща заедно с въздишката, нещо, което беше присъствало неизменно от мига на засадата досега.
— Толкова е странно… — промълви той. — Чак сега си давам сметка, че Боррик трябва да е мъртъв. И въпреки това…
— Какво? — попита го кротко Джеймс.
— Не знам. — Ерланд вдигна очи към Джеймс. В очите му се четеше въпрос. — Какво би трябвало да изпитвам? Искам да кажа, двамата с Боррик едва ли сме изкарали повече от няколко дни през целия си живот разделени един от друг. Все едно че бяхме… едно цяло. Мислех си, че ако аз го изгубя или той мен, щяхме да… да го почувстваме. Разбираш ли ме?
Джеймс стана.
— Мисля, че да. Поне си мисля, че разбирам не по-зле от всеки, който никога не е имал в живота си толкова близко същество, колкото бяхте вие двамата един за друг. Но съм ви наблюдавал още от бебета и съм виждал и как се биете, и как си играете. Мисля, че те разбирам.
Ерланд отново въздъхна.
— Просто си мислех, че ще го почувствам по-различно. Това е всичко. Не е като да е мъртъв, разбираш ли? Просто все едно че е някъде много далече.
Клепачите му натежаха и той притвори очи. Миг след това дишането му стана по-равномерно и той заспа.
Джеймс махна на слугинята, държаща наметалото му, и тя му го подаде. После графът каза на Мия:
— Довечера ще вечеряме с императрицата. Събудете го, като стане време.
Тя кимна мълчаливо, за да не събуди спящия принц. Джеймс преметна наметалото през ръката си и излезе.
Ерланд тъкмо привършваше обличането си, когато Мия извести за пристигането на лорд Джака. Принцът не се изненада, защото чувстваше, че ще последва реакция от страна на бащата на Диигаи след онова, което се бе случило следобеда. Махна с ръка на двете слугини до вратата да поканят кешийския благородник и след малко високият воин влезе. Мия се отдръпна на дискретно разстояние, за да не слуша разговора, но достатъчно близо в случай, че потрябваше за нещо на Ерланд.
Джака се поклони на принца и каза:
— Милорд, надявам се, че не съм дошъл в неподходящ момент?
— Не, лорд Джака. Тъкмо се приготвях за вечерния пир с императрицата.
Джака направи прословутия жест с две протегнати напред успоредно длани, после надолу и навън, чието значение според обясненията на Кафи беше: „Дано получи закрилата на небесата“, или „Небесата да я засипят с щедростта си“, общовалидна в подобни случаи благословия.
Старият воин заговори:
— Дойдох да поговорим за това, което направихте днес следобед.
— Да?
Джака като че ли се забори с думите, които искаше да изрече.
— Като ловец, радващ се на голяма слава, за мен би трябвало да е позорно, че синът ми днес се провали в прехода си към мъжеството. Трудно е човек да приеме такова нещо. Защото ще се намерят хора, които ще кажат, че сте лишили сина ми от храбра смърт или че убиването му на звяра е опетнено от вашата намеса.
Ето, почваше се. Ерланд беше очаквал нещо подобно.
— И все пак — продължи Джака — вие само смутихте животното, отвлякохте вниманието му достатъчно, за да може синът ми да си вземе копието.
Ерланд кимна.
— Убиването си беше негово.
— Вярно е. Така че, макар да изпитвам малко смесени чувства от елегантността на удара му, като баща на едно момче, което обичам дълбоко, искам да ви благодаря за това, че му позволихте да постигне мъжеството си. — След което добави тихо: — И за това, че му спасихте живота.
Ерланд остана вкочанен за миг. Чудеше се какво да отвърне. После реши да поеме курс, който би дал възможност на бащата да запази в най-голяма степен гордостта си.
— Навярно щеше да си върне копието и без моя помощ. Кой знае?