Беше се озовал твърде близо и противникът му го бе спънал. Боррик се превъртя, изправи се на колене и видя острието на сабята, връхлитащо към лицето му. В същия миг обаче блесна още едно острие и направо помете сабята.
Боррик вдигна изненадано очи към яркото небе и видя Гуда — стискаше тежкия си двуостър меч точно между двамата с противника му.
— Е, момчета, ако сте свършили…
Мъжът с кожения елек също вдигна очи и цялото му желание да се бие сякаш се изпари. Явно беше, че пред него е застанал свеж противник, готов да действа в случай, че той прояви войнственост, и ако се съдеше по външността на Гуда и оръжието в ръцете му — човек, готов да сече здраво. Самият Боррик се предаде, като вдигна ръка и махна вяло. Мъжът с елека отстъпи крачка назад, поклати глава и изхъхри с пресъхнало от прахта гърло:
— Стига ми.
Сули пристъпи иззад гърба на Гуда и подаде на Боррик мях с вода, а наемникът каза на мъжа с кожения елек:
— Приятелите ти имат нужда от помощ. Единият е ранен лошо. Няма да е зле да го заведете на лекар. А пък ти — обърна се той към Боррик — по-добре погледни нагоре по пътя да видиш къде трябва да си, а не да се бъркаш, където не ти е работа.
Боррик погледна доскорошния си противник, който вече отиваше при ранените си спътници и попита:
— Оня подскачащ луд къде се дяна?
— Де да го знам — отвърна Гуда. — Изтървах го от очите си, докато се опитвах да ви разтърва, идиоти с идиоти.
— Добре де, не може просто да е изчезнал, нали? — каза Боррик.
— Боговете са ми свидетели, Шантав, не знам. И не ме интересува. На Янос Сабер никак не му стана весело като те видя как хукна като изтърван. Ами ако тая пасмина се беше оказала тук само за да ни отвлече вниманието от някоя засада зад хълмовете? Какво щеше да стане, а?
Гуда прибра спокойно меча си в ножницата, кимна на Боррик и му подаде ръка и щом му помогна да се изправи, огромният му юмрук се стовари в слепоочието на принца и го събори на земята.
Боррик разтърси глава и попита учудено:
— Това пък защо?
Гуда размаха юмрук пред лицето му:
— Щото си тъп нещастник! По дяволите, момченце, време е да почнеш да се държиш като отговорен охранник и да си вършиш работата! Можеше наистина да е засада, нали?
Боррик кимна.
— Да, наистина можеше.
Изправи се отново, този път без помощ и щом тръгнаха по пътя, каза:
— Няма ли най-после хората да престанат да мислят, че най-добрият начин да ме научат на нещо е като ми набият урока в главата?
Гуда не обърна внимание на забележката и каза:
— Твърде дълго си въртял рапирата, Шантав.
— Моля? — отвърна изтощеният принц. — Какво искаш да кажеш?
— Ами все се опитваше да набучиш на шиш оня глупак, само че със сабя като твоята това е доста трудно. Няма връх проклетницата, освен ако наистина не му я намушкаш здраво. Иначе като му пъхаш тъпото острие под носа, само го дразниш. Мене ако питаш, изтърва половин дузина сгодни случая да му клъцнеш главата. Ако искаш да поживееш по-дълго, няма да е зле да се понаучиш да въртиш сабята като крондорците.
Боррик се усмихна уморено. Рапирата беше станала популярна след като баща му, един от най-добрите майстори на рапирата, беше станал принц на Крондор, но тази мода явно не бе стигнала на юг от Долината на сънищата.
— Прав си. Ще трябва да се поупражнявам.
— Само следващия път не си избирай противник, който на всяка цена е решил да те убие. — Гуда погледна напред по пътя към прахоляка, вдиган от фургоните на Янос Сабер, и добави: — Скоро ще ги настигнем. Искаш ли да се поупражняваш малко?
— О, не сега — отвърна Боррик окаяно.
Когато настигнаха кервана, видяха, че на последния фургон седи не кой да е, а исаланецът — клатеше крака и ядеше сочен портокал.
— Тоя май излезе най-умният от всички ни, а? — каза Гуда.
Качиха се на фургона, въздъхна тежко и огледа човека, когото беше спасил от тримата степни воини. Не че имаше какво толкова да му се гледа: кривокрак и нисък, с лице като на лешояд. Главата му беше ръбеста, почти квадратна, около ушите и по темето му стърчаха жалки кичурчета: трябваше само малко да се пооскубе, за да стане съвсем плешив. Исаланецът му се ухили и го изгледа с двете си тесни цепки вместо очи. Цветът на кожата му беше жълтеникав, като на някои от гражданите на Ламът, които Боррик беше виждал — онези с цуранско потекло. После го попита: