— И за какво ли е този пост?
Боррик се надигна пак, видя отряда конници, завардил пътя пред градчето, наведе се към ухото на Гуда, за да не го чуе коларят, и му прошепна:
— Може би търсят мен.
Гуда погледна младия си приятел и очите му блеснаха от гняв.
— Виж ти, колко интересно! Колко още удивителни неща трябва да науча за теб преди да ме завлекат пред някой имперски съдия? — Гневният му тон премина в шепот. — Какво си направил?
— Обвиняват ме, че съм убил жената на губернатора на Дърбин — отвърна шепнешком Боррик.
Единствената реакция на Гуда беше да затвори очи и да потърка носа си.
— Защо все на мен? Какво съм направил, че толкова да разгневя боговете? — Погледна Боррик право в очите и попита: — А ти убил ли си я, Шантав?
— Разбира се, че не съм.
Гуда го изгледа с присвити очи и каза:
— Виждам, че не си. — Въздъхна дълбоко и продължи: — Ако беше някоя дрипава банда разбойници, щяхме да ги оправим, но на тия не можем да се опрем. Знаеш ли какво: ако вземат да те разпитват, ти си ми братовчед от Одоскони.
— Къде е Одоскони? — попита Боррик. Фургоните вече се приближаваха към конниците.
— Едно селце сред Върховете на спокойствието. Най-близкият град е Кампари. Сто мили трябва да минеш през Зелените предели, докато стигнеш до него, така че малцина стигат дотам. Едва ли някое от тия момченца е минавало на по-близо от година път от това място.
Първият фургон спря, спряха и следващите. Боррик, Гуда и останалите охранници слязоха от фургоните и застанаха зад Янос Сабер, стиснали оръжията си, в случай че постът се окаже лъжлив.
Но по държането на командира, който закрачи към тях, личеше, че това наистина е имперски отряд — офицерът очакваше да му се подчинят безпрекословно. А и всеки от отряда беше облечен в червена копринена туника и с метален шлем с кожа, покриваща врата му. Всички бяха с пики, с мечове на бедрата и лъкове и имаха вид на опитни ветерани. Боррик прошепна на ухото на Гуда:
— В Кеш нямат ли новобранци?
Гуда му отвърна шепнешком:
— Много, Шантав. Гробищата са пълни с тях.
— Търсим двама избягали роби от Дърбин — каза офицерът. — Млад мъж, около двадесетгодишен, и едно момче, на единайсет или дванайсет.
— Ваша милост, всички мои хора са пазачи на кервана и колари, или лични мои познати, или са ми препоръчани от хора, които познавам — отвърна Янос. — Единственото момче при нас е слугата на готвача.
Офицерът кимна, все едно че приказките на керванджията изобщо не го интересуват. Гуда поглади брадичка, уж че се е замислил, но прошепна на Боррик.
— Интересно защо изобщо претърсват фургоните тук? Защо един роб, избягал от Дърбин, ще се пъха в самия център на империята, вместо да бяга колкото се може по-надалече?
Дори Янос да свърза Боррик и Сули с двойката, която търсеха стражите, не каза нищо. Един от войниците обаче огледа набързо Гуда и спря пред Боррик.
— Ти откъде си?
— От Одоскони — отвърна Боррик.
Нещо в говора му, както и във външността му, изглежда, събуди интереса на войника и той каза:
— Говорът ти е като на чужденец.
Боррик изобщо не се притесни, а отвърна:
— И твоят говор ми звучи странно, войниче. Просто сме от различни краища.
— И имаш зелени очи!
Стражът изведнъж дръпна кърпата от главата на Боррик и се взря в почернената му коса.
— Ей! — извика сърдито Боррик. Двамата със Сули бяха използвали остатъците от боята преди няколко дни и Боррик се надяваше, че червените коренчета не са израснали толкова, че да го издадат.
— Капитане! — викна войникът. — Този тук отговаря на описанието.
И чак сега Боррик съобрази, че макар онези, които искаха да го убият, да знаеха, че косата му е червена, описанието за избягалия роб трябваше да се е променило според онова на моряците, които го бяха преследвали. „Какъв глупак излязох! — помисли си той. — Трябваше да сменя боята.“
Началникът бавно пристъпи към него, огледа го и попита:
— Как ти викат?
— Шантавия — отвърна Боррик.
Капитанът вдигна вежда.
— И защо?
— Малцина напускат селото ми и преди да тръгна по света бях известен с това, че правя…
— Глупости — довърши Гуда. — Той ми е братовчед.
— Имаш зелени очи — рече капитанът.
— Също като майка му — обади се Гуда.
Капитанът се обърна към наемника.
— Винаги ли ти отговаряш вместо него?
— Винаги когато мога, ваше благородие. Както казах вече, той прави само глупости. Хората от Одоскони не го нарекоха Шантавия току-така. — И им изигра с мимика побъркан човек, като се опули и изплези език.
Приближи се друг страж, водеше Сули.
— Я да видим какво имаме тук? — рече капитанът.