Ерланд си беше въобразил, че вече познава повечето най-важни личности в империята, но само свитата на императрицата включваше десетки непознати за него лица. И единственият сред тях, с когото беше разговарял не просто мимоходом, беше лорд Нироме, дебеличкият и предизвикващ неволен смях благородник, който ги бе поздравил на границата на Горния град като придружител на принц Авари. Ерланд се изненада, като разбра, че Нироме също е в родствена връзка с имперската фамилия. След което прецени, че това обяснява напълно защо човек с такава неугледна външност заема толкова висок пост. Мъжете и жените с императорска кръв продължаваха да пълнят ложата и да заемат местата си, докато церемониалмайсторът продължаваше с напевен глас да изброява добродетелите на императрицата. „Впечатляващо“ — помисли Ерланд, опитвайки се да възстанови връзката с Гамина.
Жената на Джеймс леко го докосна по рамото и отвърна: „Да, и Джеймс смята така.“
— Кафи — каза Ерланд.
— Да, ваше височество?
— Дали ще ни е позволено да останем тук още малко?
— Стига да се явите навреме за представянето, не виждам причини за отказ, ваше височество.
— Добре — отвърна Ерланд с усмивка. — Би ли ми отговорил на няколко въпроса?
— Стига да ми е по силите.
„Подхвърли и ти това, за което се сетиш, Джеймс“ — добави Ерланд наум.
Гамина очевидно предаде съобщението, защото Джеймс кимна леко.
— Защо в Имперската ложа има толкова много хора, а още не сме видели великите владетели и господари?
— Само кръвно свързаните с императрицата могат да влязат в ложата й, без да се смятат слугите и стражите, разбира се.
— Естествено — кимна Ерланд.
„Което означава, че има поне сто души с признато, легитимно право да претендират за трона“ — обади се Джеймс.
„Стига преди това достатъчно хора да измрат по съответния ред“ — добави сухо Ерланд.
„Това е положението“ — отвърна Джеймс.
Когато родствениците на владетелката заеха местата си, започнаха да излизат воини в черно. Тюрбаните покриваха лицата им така, че само очите оставаха открити. Дългите им широки халати бяха скроени за лесно и бързо движение и всеки имаше на колана си черен ятаган. Ерланд беше чувал за тези мъже: измалиите, легендарните Воини на сянката на Кеш. Смятаха ги за хора с почти свръхестествени качества. Само най-високопоставените особи в империята можеха да си позволят такава лична охрана. Измалиите бяха велики воини и превъзходни шпиони — както и наемни убийци, ако се наложеше, така поне твърдеше мълвата.
Джеймс проговори с привидна небрежност:
— Милорд Кафи, нямаше ли да е по-обичайно императрицата да е обкръжена от собствената си имперска гвардия?
Очите на Кафи леко се присвиха, но той отвърна невъзмутимо:
— Смята се за по-благоразумно да се използват измалии. Те са ненадминати.
„Което означава — помисли си Джеймс към Ерланд през Гамина, — че императрицата повече не може да разчита дори на собствените си гвардейци.“
След като измалиите заеха местата си, дузина мускулести роби с лъскави тела внесоха носилка, на която седеше самата императрица. През цялото време, докато имперската свита влизаше, старецът със златния жезъл не беше спрял да изрежда безбройните славни дела, осъществени от императрица Лакейша. Сега обаче Ерланд изведнъж долови някакво усилване на напрежението и се заслуша.
— Тя съкруши въстанието в Долен Кеш — викна старецът. Ерланд си спомни от ученото по кешийска история, че някъде по време на неговото раждане всички народи южно от двете планински вериги, пресичащи континента — Огърлицата на Кеш — бяха покорени след двадесетгодишно успешно въстание. Самопровъзгласилата се Кешийска конфедерация бе принудена да плати скъпо за своето отцепничество. Хиляди души бяха осъдени на смърт и според оскъдните сведения, стигнали до Кралството, последвалите опустошения не можеха да се сравнят и с най-големите бедствия, сполетявали някога Кралството — цели градове бяха опожарени, а населението им — продадено в робство. Цели народи, раси, езици и култури бяха престанали да съществуват. И ако се съдеше по сърдития ропот, надигнал се не само сред простолюдието отсреща, но и сред мнозина от по-низшите благородници в долната част на амфитеатъра, кръвната омраза между покорените народи и тяхната владетелка все още съществуваше.