Той успя да сдържи раздразнението си. Тя изглеждаше толкова искрена в този момент.
— Аз не се безпокоя за тях — отвърна той и се ухили. Поклати глава и продължи: — Знаеш ли, трудно е човек да изкопчи отговор от теб.
Тя кимна в знак на съгласие.
— Същото ми казваше и игуменката. Тя считаше това за един от най-големите ми недостатъци. Съжалявам, ако ви обърквам, сър, наистина съжалявам.
— Алесандра, зад всичко това стои баща ми, нали? Той те изпрати тук.
— И да, и не.
Тя бързо вдигна глава преди той да се намръщи.
— Не си мисли, че те лъжа. Баща ти ме изпрати тук, но след като разбра, че Кейн и жена му са болни. Не вярвам да е кроил някакви планове. Всъщност родителите ти искаха да остана при тях, докато се възстановят напълно, за да ме придружат до Лондон. И сигурно щеше да стане така, ако не си бях уредила вече срещите.
Думите й звучаха правдоподобно, но Колин все още си мислеше с насмешка, че баща му има пръст в цялата тази история. Само преди седмица го беше видял в клуба и тогава той изглеждаше напълно здрав. Колин си припомни и неизбежния спор. Баща му уж случайно беше подхванал темата за женитба и сетне безмилостно беше започнал да натяква на Колин, че е време да се ожени. Колин се правеше, че го слуша и щом баща му свърши, той му заяви, че е решил твърдо да живее сам.
Алесандра нямаше представа какви мисли се въртят главата на Колин, но начумереното му лице я караше да се чувствува неспокойна. Очевидно беше подозрителен човек. „Красив е — мислеше си тя — с тази гъста кестенява коса и зелени очи, които проблясват всеки път щом се усмихне. А малката му трапчинка на лявата страна е очарователна. Но когато се намръщи, изражението му става жестоко. Той е по-страшен дори от игуменката.“ А за Алесандра това беше впечатляващо качество. Тя не издържа и наруши мълчанието.
— Баща ти смяташе да говори с теб за необичайните обстоятелства, в които съм изпаднала — прошепна тя. — Той имаше намерение да бъде съвсем прям с теб.
— Когато се опре до баща ми и неговите планове, не може да се разчита на голяма откровеност.
Тя изпъна рамене и се обърна сърдито към него.
— Баща ти е един от най-почтените хора, които имам удоволствието да познавам. Той е изключително мил с мен и прие присърце моите интереси.
Беше истински ядосана докато произнасяше думите.
— Няма нужда да го защитаваш така пламенно пред мен. Аз знам, че е почтен човек. Това е една от стотиците причини, поради които го обичам — ухили се Колин.
Тя се отпусна и продължи:
— Щастлив си, че имаш такъв прекрасен баща.
— А ти беше ли щастлива?
— О, да. Баща ми беше чудесен човек.
Тя отстъпи назад, когато Колин изкачи и останалите стъпала. Блъсна се в стената, сетне се обърна и бавно тръгна към стаята си.
Колин скръсти ръце зад гърба си и закрачи след нея. Прав беше Фленаган. Той наистина беше много по-висок от нея. Вероятно ръста му я плашеше.
— Не трябва да се страхуваш от мен.
Тя спря и вдигна поглед към него.
— Да се страхувам? Защо си мислиш, че се страхувам? — попита тя недоверчиво.
Колин сви рамене.
— Отдръпна се назад много бързо, когато се изкачих на площадката. — Той не спомена за страха, който съзря в очите й, нито за това как стискаше силно ръцете си. Щом тя претендираше, че не се страхува, той щеше да поддържа това впечатление.
— Всъщност… не се боя чак толкова много. Просто не съм свикнала да стоя по нощница и халат пред чужд човек. Истината е, Колин, че тук се чувствувам в безопасност. Това е приятно усещане. Напоследък съм малко нервна.
Тя се изчерви, притеснена от признанието си.
— И защо си нервна?
Вместо да отговори на въпроса му, тя смени темата.
— Искаш ли да знаеш защо дойдох в Лондон?
Той почти се разсмя. Не положи ли той достатъчно усилия, за да разбере точно това през последните десет минути?
— Ако ти искаш.
— Всъщност има две причини за моето пристигане — започна тя. — И двете са от съществено значение за мен. Първата се отнася до загадката, която трябва да разреша. Преди повече от година се запознах с една млада жена на име Виктория Пери. Тя беше отседнала в манастира за кратко време. Пътувала из Австрия заедно със семейството си, но се разболяла много сериозно. Монахините в манастира бяха известни с добрите си медицински умения и щом като се наложи Виктория да се лекува, семейството й спокойно я остави там, докато оздравее. Сприятелихме се бързо и след като се завърна в Англия, тя ми пишеше поне веднъж в месеца. Жалко, че не запазих писмата й, защото в тях тя споменаваше за някакъв таен обожател. Всичко това й се струваше много романтично.