— Наистина си невъзможен — прошепна му Алесандра.
Той й се ухили сънливо и каза:
— Радвам се, ако е така.
Просто беше невъзможно да го обидиш. Тя се отказа да се заяжда с него. Стана, наметна пелерината си и излезе от ложата. Колин я последва.
Фоайето беше претъпкано. Повечето от хората чакаха с нетърпение да погледнат отблизо Алесандра. Тя изведнъж се оказа заобиколена от благородници, които молеха да й се представят. Тя изгуби Колин сред тълпата, но когато най-после го зърна, видя, че той бе заобиколен от жени. Една от тях, пищна, червенокоса и с голямо деколте, се облягаше на ръката му. Дамата облизваше непрекъснато горната си устна и приличаше на изгладняла улична котка, която току-що е намерила купичка със сметана. Явно апетитът й бе насочен към Колин. Алесандра се опитваше да обърне внимание на един благородник, който й говореше нещо и се бе представил като граф Еди-кой си, но погледът й все се връщаше към Колин. Той изглеждаше много щастлив от вниманието, с което бе обсипан и по някаква непонятна причина това вбеси Алесандра. Изведнъж я обля вълна на необяснима ревност. О, Боже, това беше най-ужасното чувство. Тя просто не можеше да понесе факта, че онази жена е сложила ръката си върху ръката на Колин.
Алесандра бе отвратена повече от себе си, отколкото от Колин. Откакто бе пристигнала в Англия, тя се опитваше да се държи както подобава на една принцеса. Свещените думи на игуменката „достойнство и благоприличие“ отекнаха в съзнанието й. Алесандра си спомни предупреждението на монахинята да се въздържа от спонтанни реакции. Тя бе посочила онези, които бяха причинили неприятности на Алесандра заради мигновените й решения. Принцесата въздъхна. Мислеше си, че ако отиде при Колин и избута ръката на онази ужасна жена, това би се считало за спонтанна реакция. Освен това знаеше, че още утре клюките ще я накарат да съжалява за постъпката си. Имаше чувството, че фоайето ще се срути отгоре й. Все повече и повече хора се тъпчеха в малкото пространство, за да видят и да бъдат видени. Никой нямаше намерение да си тръгва. Тя отчаяно се нуждаеше от чист въздух. Извини се на господина, който я молеше да го приеме, като му разреши да й изпрати писмо, и сетне бавно си проправи път през тълпата към външната врата. Не се интересуваше дали Колин я е последвал или не. Излезе навън, спря се на първото стъпало, пое дълбоко въздух — макар и не толкова чист — и облече пелерината си. Каретата на Колин стоеше долу пред стълбите. Щом съзря Алесандра, Реймънд, който си правеше компания с кочияша, скочи веднага. Алесандра повдигна крайчеца на роклята си и бавно заслиза. Някой я сграбчи за ръката. Тя си помисли, че най-после Колин я е настигнал и се опита да се отскубне от желязната му хватка, като се обърна да му каже да не я стиска толкова.
Не беше Колин. Непознатият, който държеше ръката й, бе облечен в черно. Носеше шапка, нахлупена до очите и Алесандра почти не виждаше лицето му.
— Пуснете ме — каза тя със заповеднически тон.
— Трябва да се приберете вкъщи заедно с нас, принцесо.
Побиха я ледени тръпки. Мъжът говореше на родния й език. Тя разбра какво става и се опита да не изпада в паника. Отскубна се и побягна, но друг мъж я хвана отзад. Той я стисна силно и болки преминаха по цялото й тяло, но тя бе прекалено разярена, за да им обърне внимание. Двамата похитители повлякоха Алесандра към сградата на операта. От сянката на каменната колона пред входа на операта се появи трети, който хукна надолу по стълбите, за да попречи на Реймънд да се намеси. Телохранителят се втурна да защити принцесата, удари с юмрук мъжа, но онзи само отстъпи назад и внезапно нападна Реймънд с нещо остро. Алесандра видя кръвта, която се стичаше по лицето на Реймънд и започна да пищи. Една ръка запуши устата й повече не се чу никакъв звук. Тя ухапа силно нападателя. Той изрева от болка, завъртя Алесандра и се опита да я върже. Непрекъснато й повтаряше да не се съпротивлява, защото иначе ще я нарани.
Обхвана я ужас, не можеше да диша. Алесандра продължаваше да се бори отчаяно, решена на всяка цена да се отскубне от похитителя си и да отиде при Реймънд. Трябваше да помогне на Реймънд иначе кръвта на горкия човек ще изтече и той може да умре, и то заради нея. О, Боже, трябваше да се вслуша в думите му като й казваше, че хората на генерала може да я проследят. Трябваше да си остане вкъщи, трябваше…