Директорът отправи кръвнишки поглед към Колин.
— Не си я изслушал? Аргументите й са логични, Колин. Не трябва да правиш преценките си преди да узнаеш всички факти.
— Благодаря ви, сър Ричардс — изръмжа Колин.
Алесандра реши да пренебрегне грубостта му и се обърна към директора:
— Каква е следващата ни стъпка в разследването?
Сър Ричардс изглеждаше смутен.
— Разследване? Не съм погледнал на проблема от този ъгъл…
— Обещахте да ми помогнете — напомни тя на директора. — Не трябва да се обезкуражавате.
Сър Ричардс погледна безпомощно към Колин. Колин му се ухили.
— Не е въпросът в обезсърчаването — продължи сър Ричардс. — Не знам какво точно да разследвам. Очевиден е фактът, че вашата приятелка е избягала с някого и мисля, че Колин е прав като ви казва да стоите настрана от тая история.
— Защо да е очевиден?
— Виктория е оставила писмо — обясни сър Ричардс.
Тя поклати глава.
— Всеки може да напише писмо.
— Да, но…
— Толкова се надявах на подкрепата ви — прекъсна го тя с отчаян глас. — Вие бяхте последната ми надежда. Виктория може да е в опасност и ние сме единствените, които можем да й помогнем. Само вие сте способен да откриете истината. Толкова сте умен и съобразителен.
Сър Ричардс се наду като пуяк. Колин поклати глава. „Един комплимент и тоя човек се размекна!“
— Ще бъдете ли доволна, ако открия регистрация на брака й?
— Няма да намерите такава.
— Но, ако все пак…
— Няма да се занимавам повече с тоя въпрос.
— Добре — съгласи се сър Ричардс. — Ще започна от семейството й. Утре ще изпратя човек да говори с брат й. Все ще разбера какво се е случило.
На лицето й грейна усмивка.
— Много ви благодаря — прошепна тя. — Но трябва да ви предупредя. Изпратих съобщение на Нийл, но той ми отказа да се срещнем. Колин се държа доста грубо с него и той явно не му е простил.
— На мен няма да ми откаже — твърдо заяви сър Ричардс.
Колин считаше този разговор за абсурден. Не му се понрави идеята директорът на Отдела за национална сигурност да си пъха носа в личните работи на чуждите хора. Тъкмо щеше да смени темата, когато една забележка на сър Ричардс привлече вниманието му.
— Скъпа принцесо, това е най-малкото, което мога да направя за вас, след като оказахте такова сътрудничество. Успокойте се, мила моя, ще имам някои отговори преди да си тръгнете от Англия.
Колин се наведе напред.
— Уточни, Ричардс — настоя той с неумолим тон. — В какво точно се изразява сътрудничеството на Алесандра?
Директорът се изненада от въпроса.
— Тя не ти ли е…
— Не сметнах за необходимо — отряза го Алесандра и скочи от стола си. — А сега, моля да ме извините, господа, но ще ви оставя да обсъждате собствените си проблеми.
— Седни, Алесандра.
Тонът на Колин не предполагаше възражения. Тя въздъхна и се подчини, но отказа да го погледне. Сведе очи към скута си. Предпочиташе да побегне и да се скрие, отколкото да говори за решението си, но постъпката й би се считала за проява на малодушие и безотговорност. Колин имаше право да узнае нейното решение. „Достойнство и благоприличие“ — припомни си тя двете свещени думи. Колин никога нямаше да разбере колко разстроена се чувстваше тя, и това бе нейната малка победа.
— Обясни ми защо Ричардс е доволен от твоето сътрудничество.
— Реших да се върна в родината на баща ми — едва прошепна тя. — Ще се оженя за генерала. Баща ти даде съгласието си.
Колин доста време не продума нищо. Бе вперил поглед в Алесандра, а тя — в скута си.
— И всичко е решено, докато съм бил болен, така ли?
— Да.
— Погледни ме — изкомандва той.
Тя едва сдържаше сълзите си. Пое дълбоко дъх и вдигна очи към него, Колин усети състоянието й. Тя кършеше ръце и се опитваше да не се разплаче.
— Никой не я е заставял насила — вметна сър Ричардс.
— Нима?
— Решението го взех аз — твърдо каза тя. Колин поклати глава.
— Ричардс, още нищо не е решено, разбра ли? Алесандра е под въздействието на инцидента от миналата седмица. Телохранителят й беше ранен и тя се чувства отговорна.
— Аз съм отговорна — извика тя.
— Не — възрази Колин. — Ти си уплашена.
— Има ли значение каква е причината?
— Да, по дяволите, има. — Той се обърна към директора. — Очевидно Алесандра е забравила обещанието, което ми даде миналата седмица.
— Колин…
— Мълчи.
Очите й се разшириха невярващо.
— Да мълча? Моето бъдеще се решава, а не твоето.
— Аз съм ти настойник — избухна той. — Аз решавам бъдещето ти. Изглежда си забравила тази малка подробност.
Приличаше на разярен дракон. Тя реши да не спори с него. Беше непоносим и ако не престанеше да я гледа така свирепо, тя щеше да стане и да напусне стаята. Колин отново се обърна към директора: