— Никой не те обвинява, майко — каза Колин.
— Защо не сподели подозренията си с мен? — попита го Алесандра.
Той се изненада от нейния въпрос.
— Защото това бе въпрос, който аз трябваше да разреша, а не ти. — По израза на лицето му личеше, че сякаш сам си повярва.
Алесандра не знаеше как да реагира.
— Но откъде ти хрумна всичко това? Какво те накара да я заподозреш?
— Резето на един от прозорците бе спуснато час, след като Реймънд бе проверил навсякъде — обясни Колин. — А и все някой е трябвало да предупреди мъжете за това, че сме на опера.
— Принцът-регент можеше да сподели това с…
Колин прекъсна Алесандра рязко:
— Да, можеше… но нямаше да отключва прозореца за тази цел.
— Заловихте ли и четиримата? — запита Колин директора.
— Да — отвърна Ричардс — сега са на сигурно място.
— Аз ще разговарям утре сутринта с тях — обяви Колин.
— Мога ли и аз да дойда с теб?
— Не.
Гласът му не предполагаше каквото и да е възразяване или настойчивост от нейна страна.
— Алесандра, изобщо не отваряй дума за такова нещо — добави Хенри.
Дискусията приключи. Сър Ричардс си тръгна няколко минути след това. Колин го изпрати на вратата.
Джейд и Кейн също си тръгнаха. Херцогът и херцогинята ги съпроводиха до вратата. Алесандра стоеше до камината, гледайки как членовете на семейството разговаряха помежду си и се смееха, и внезапно я облада силно желание да се почувства част от обичливото, свързано в едно цяло, семейство. Тя поклати неволно глава. Колин не се женеше за нея, защото я обичаше. Никога не биваше да забравя тази подробност.
Вратата се затвори след тръгването на Джейд и Кейн, и едва тогава Алесандра забеляза, че Колин също си бе тръгнал, без дори да си направи труда да дойде и да й каже „довиждане“. Тя бе толкова засегната от подобна проява на грубост, че се извърна към камината отново, за да не се забележат сълзите в очите й.
„Достойнство и благоприличие“ — шепнеше тихо тя. Бе готова да премине през събитието „женитба“, под булото на спокойствие и примирение. След като Колин бе готов на такова глупашко благородство, нека бъде така.
Вниманието й бе приковано от замъка — миниатюра и всичкият гняв, натрупал се в душата и срещу своеволните методи, приложени от Колин с цел да изкопчи от нея съгласието да се омъжи за него, изведнъж се стопи. Чувство на тъга за родителите й я прониза и тя изпита неимоверна болка. Не биваше никога да напуска манастира — тя осъзна каква грешка е било това. Там бе на сигурно място, и спомените за майка й не й тежаха толкова.
Алесандра пое дълбоко въздух и се опита да се освободи от паниката, която я обземаше. Разбра защо се страхува толкова. Господи, тя бе на път да се влюби в Дракона.
Това бе невъзможно. Колин никога нямаше да узнае за чувствата й. Нямаше да свърши като жена, привързана за цял живот към мъж, който не я обича. Тя нямаше намерение и да очаква каквото и да било — независимо че бе трудно — щеше да си наложи да мисли за женитбата като за едно споразумение и нищо друго. Колин имаше своите причини да се жени за нея, колкото и необосновани да бяха те, и в замяна на името и закрилата тя трябваше да го остави на мира. По никакъв начин нямаше намерение да допусне Алесандра да се меси в плановете му, в замяна на което той пък щеше да я остави на собствената й съдба.
Алесандра изтри сълзите от очите си. Почувства се облекчена, след като бе обмислила напълно осъществим план за действие. На следващия ден щеше да поиска среща с Колин и да му разясни какво е намислила.
Бе склонна дори на преговори, но само по незначителните въпроси, разбира се.
— Алесандра, телохранителите ти ще донесат всички твои вещи след малко. — Бе нейният настойник, който тъкмо влизаше в салона. Тя се обърна да му поблагодари. Чичо Хенри се намръщи като видя сълзите в очите й.
— Какво значи това? Нима си толкова нещастна от избора на съпруг, който направих за теб, че…
Тя поклати глава.
— Гледах замъка и това ме натъжи.
Хенри се успокои. Приближи се до нея каза:
— Мисля да го отнеса във вилата ни. Не ми харесва когато го пипат. А Колин и Кейн просто прекалиха днес — добави той с усмивка. — Понякога са като деца. Не бих позволил такава ценност да бъде счупена.
Обръщайки се към миниатюрата, той попита Алесандра:
— Знаеш ли историята за това как ми го подариха?
— Майка ми каза, че татко ти го е подарил.
— Замъкът бе наистина подарък — обясни чичо й, — но аз те питах дали са ти казвали за заема, който някога баща ти ми даде. Ти си в пълното си право да узнаеш всичко и да разбереш колко ми помогна на времето баща ти.