Гласът му бе леко пресипнал от вълнение. Алесандра поклати глава и каза:
— Не беше заем, чичо, и аз зная какво се е случило. Мама ми разказа историята, тъй като намираше начина, по който те изиграл за много забавен и поучителен.
— Натаниел ме е изиграл? Как?
Алесандра повдигна замъка от полицата на камината, отклонявайки предупреждението на чичо си да внимава. Пред очите му тя освободи мостчето от кукичката и му подаде замъка.
— Те са били тук през цялото това време — поясни тя шепнешком. — Погледни, чичо Хенри, — полиците са там.
Хенри не приличаше на човек, който разбира напълно това, което току-що му бе казано. Той загледа Алесандра с изумление.
— През всичките тези години… — гласът му пресекна, а очите му се навлажниха.
— Баща ми обичаше да прави каквото си поиска — обясни Алесандра. — Той настоя всичко да бъде подарък, а ти — да бъде заем. Мама ми разказа, че си поискал полиците да бъдат подписани, а татко се съгласил. Той запази правото последен да се смее, чичо, от момента в който ти е подарил този замък.
Тя постави ръка на рамото му.
— В теб са полиците — рече тя — и затова трябва да приемеш, че дългът е бил изплатен.
Хенри повдигна замъка и погледна вътре. Забеляза сгънатите бележки веднага. След това каза:
— Дългът ще бъде изплатен, когато се омъжиш за моя син.
Нямаше представа по какъв начин е засегнал Алесандра. Вниманието му в момента бе приковано от замъка, поради което пропусна изражението на лицето й.
Тя се обърна и излезе от салона. Премина покрай леля Гуенет във фоайето, но не посмя да изрече нито дума, защото се боеше от гласа си.
Гуенет забърза към салона веднага след като Алесандра се втурна към стълбите.
— Хенри, какво си казал на това дете?
Хенри я изгледа и отговори:
— Няма й нищо. Просто е малко натъжена, това е всичко. Остави я малко насаме. И погледни това — вниманието му все още бе насочено изцяло към полиците, сгънати и поставени в скъпоценната миниатюра.
Те забравиха за Алесандра. Тя, от своя страна, бе благодарна, че никой не я последва по стълбите. Влезе в кабинета на чичо си и затвори вратата след себе си, след което избухна в плач. Плака цели двадесет минути и то само защото изпита ужасно чувство на самосъжаление. Знаеше, че е детско, глупаво и тъжно, но това не й помогна.
Дори и след плача, не се почувства по-добре. Нервите й все още бяха изопнати до крайност.
Дрейсън се появи на вратата след час. Тя подписа документите, с които той пристигна, след което изслуша дългото му обяснение относно превода на нейните кредити от родния град на баща й в банката в Англия. Банковият служител, нает от Дрейсън да осъществи прехвърлянето, бе срещнал затруднение при освобождаването на парите, но той я увери, че няма повод за безпокойство, Бе въпрос на време и търпение.
В момента Алесандра трудно можеше да се концентрира, за да разисква финансови въпроси. Тя реши да легне рано тази вечер и се моли за сила, за да издържи през следващите три дни.
Времето обаче летеше. Леля Гуенет непрекъснато я ангажираше с предстоящата сватба. Без знанието на съпруга си и останалите членове на семейството, Гуенет покани няколко — всъщност тридесет и осем — близки приятели да присъстват на празненството. Преди самата сватба имаше толкова неща да се свършат, че Гуенет едва успяваше да ги отметне в списъка си. Едно от нещата бе да се поръчат цветя за масите, да се изготви менюто за официалната вечеря, както и да се поръча ушиването на рокля на вечно киселата и раздразнителна, но невероятно находчива и оригинална шивачка Милисънт Нортън. Тя и нейните три помощнички заеха една от трите огромни стаи на третия етаж и работеха усърдно над вносната дантела, с която Милисънт Нортън се бе запасила и която според ней бе най-подходяща за случая.
Когато Алесандра не беше на проби, тя изпълняваше задачата, поставена и от Гуенет — да напише официалните съобщения. В списъка бяха повече от двеста имена. Пликовете трябваше също да се адресират и Гуенет настоя те да бъдат готови за разнасяне веднага след сватбата.
Алесандра не разбираше какъв е смисъла на всичко това. Тя мислеше, че само членовете на семейството, свещеникът и Ричардс ще присъстват. Веднъж запита леля си защо усложнява толкова нещата и в отговор получи разяснение, че това е най-малкото което може да се направи, за да се отблагодарят за добрината, сторена им от бащата на Алесандра.
Най-после дойде и денят на самата сватба. Времето бе обещаващо хубаво, което изключително зарадва Гуенет. Така щеше да е възможно да се използва и градината. Слънцето грееше ярко, а въздухът беше доста топъл за пролетно време. Гостите нямаше да се притесняват да носят наметала и пелерини, помисли си Гуенет. Тя заръча да бъдат отворени френските врати и отпрати слугите да преметат пътеките.