Изминаха няколко дълги минути на мълчание. Той първи наруши мълчанието с една дълга шумна прозявка.
— Колин, аз бях ли…
Както изглеждаше, тя не можеше да довърши въпроса си. Собствената й уязвимост й попречи да установи дали му е доставила удоволствие.
Колин се досети какво очакваше тя от него в този момент.
— Алесандра — начинът, по който той произнесе името й бе повече от ласкав и нежен.
— Да?
— Ти беше чудесна.
— Благодаря, че ми го казваш.
Тя се отпусна и затвори очи. Звукът от туптенето на сърцето му, примесен с тихия му смях я успокоиха напълно. С едната си ръка той погали гърба й, а с другата — нежно обхвана врата й. Тя тъкмо се отпускаше в сладка дрямка, когато отново го чу да произнася името й.
— Мммм?
— Да започвам ли да обяснявам сега?
Той изчака няколко минути, преди да разбере, че Алесандра е заспала. Прокара пръстите си през косата й и леко се повдигна, за да я целуне по главата.
— Тялото на една жена е като храм — прошепна той.
Не очакваше отговор и не получи такъв. После придърпа завивките, прегърна съпругата си и затвори очи. Последната му мисъл, преди да заспи, го накара да се усмихне. Монахинята действително е била права, като е казала на Алесандра, че мъжете ще трябва да боготворят този храм. Той поне успя.
Не беше нито полудял, нито изпуснал самоконтрола си. Той все още имаше съвест. Но този път просто избра да не я послуша. Да, знаеше, че онова, което върши, е неправилно. Но тогава то все още имаше значение за него, или поне първият път е означавало нещо. Тя го бе отблъснала и с това бе заслужила смъртта си. Силна ярост ръководеше ръцете му, ножа, който те държаха. Той само искаше да я убие. Не бе очаквал прилива на нежност, не предполагаше колко е силен и непобедим.
Все още можеше да спре. Той вдигна чашата и продължително отпи.
Закле се да спре.
Издрасканите му ботуши бяха в ъгъла. Дълго ги оглежда преди да реши да ги изхвърли на следващия ден. На масата имаше цветя… очакващи… готови… дразнещи и укоряващи.
Той запрати чашата към камината. Стъклото се разпръсна по пода. Пресегна се към бутилката и в същия момент повтори пред себе си обещанието.
Щеше да се спре.
Глава 9
Алесандра се събуди късно на другата сутрин. Колин вече бе излязъл от спалнята. Това бе добре дошло за нея, защото не искаше да я види в такова окаяно състояние. Чувстваше се схваната и изтощена до безкрайност. Когато понечи да стане, изохка като възрастна жена и в този момент съзря петната от кръв по чаршафите, Никой не й беше казал, че да правиш любов, означава да получиш кръвоизлив. Алесандра изпита безпокойство и раздразнение от факта, че никой не я бе предупредил за това. Дали това бе редно или не? Ами ако е нещо ненормално? Дали Колин не й беше причинил някакво разкъсване, което след това да не е възможно да се излекува?
Тя се опита да не се поддаде на паниката, която почти я бе обзела, докато си направи сутрешната баня. Петната от кръв, които избиха по меката хавлиена кърпа, я изплашиха още повече. Обърка се. Не й се искаше Фленаган да забележи кръвта по чаршафите, докато ги сменя, затова сама оправи леглото.
Алесандра започна да се облича, но безпокойството й нарастваше с всяка измината минута. Сложи си една бледосиня рокля и подходящи удобни кожени обувки. Роклята имаше бяло бие около врата и на ръкавите. Беше с невероятно женствена кройка — една от любимите й дрехи.
Тя разреса косите си докато пищните й къдрици се спуснаха по раменете й. След това се отправи да потърси своя съпруг.
Първата им среща на дневна светлина след интимността от предната нощ щеше да е безспорно изпитание за Алесандра и тя искаше то да свърши колкото се може по-бързо. Ако направеше опит, бе сигурна, че ще успее да прикрие обърканите си чувства.
Колин бе седнал зад бюрото си в кабинета. Вратата към коридора бе отворена. Тя се спря, като все още обмисляше дали да го обезпокои точно сега или не. Колин вероятно бе усетил погледа й, защото внезапно повдигна глава Той все още бе намръщен под въздействието на писмото, което четеше, но изразът на лицето му тутакси се промени. Той й се усмихна с изпълнен с нежност поглед.
Алесандра помисли, че също се усмихва в отговор. Не беше сигурна. Мили Боже, дали някога щеше да свикне с мисълта, че ще трябва да живее отсега нататък с него? Беше наистина красив мъж. Раменете му изглеждаха още по-широки сега, косата — като че ли по-тъмна, а кожата му — с бронзов оттенък. Бялата му риза подчертаваше още повече тези достойнства. Бялото бе в пълен контраст с оттенъка на кожата му. Погледът й се спря на устните му и в този миг в нея нахлу спомена за невероятното усещане от целувките, с които той я обсипваше предната нощ.