Преглъщам.
— Ще се видим утре — завършвам аз.
ПИРШЕСТВО
ПОРЕДНОТО ПИРШЕСТВО — и за пореден път трябва да нося короната от пепел, макар и да се бях заклела, че този път ще е за последно. Пазачът, който ми я донесе заедно с роклята, която се очакваше да облека, изглеждаше объркан да види мен, вместо Хоа, но му казах, че тя е отскочила да остави мръсните дрехи за пране, и той ми повярва, подаде ми кутиите и си тръгна, без да каже нищо повече.
Оставям по-малката кутия върху тоалетната масичка, а по-голямата полагам на леглото и я отварям. Хоа винаги започва с роклята, за да запази короната за възможно най-накрая.
Тази рокля е кървавочервена и вече предусещам, че едва ли ще покрива повече плът от нужното. Това е последният път, в който ще бъда негова награда, обещавам си.
Херон и Артемизия още не са се върнали и тук е само Блейз. Казвам му да се обърне, преди да съблека дрехите си и да облека роклята. Надолу, по малкото плат на гърба й се спускат десетки копченца, с които ми е трудно да се справя сама. За разлика от останалите рокли, които императорът ми бе изпращал, тази не само разкрива гърба ми, но и разголва гърдите ми повече, отколкото останалите жени дръзваха да покажат, а цепката отстрани стига чак до бедрото ми. Мисълта, че някой ще ме види така, кара стомаха ми да се преобърне, но колебливо казвам на Блейз да ме погледне отново.
Той мълчи известно време.
— Съжалявам, Тео — промълвява накрая с притихнал глас.
— Наясно съм — отвръщам и тръгвам към малката кутия върху масичката.
Отварям капака с лекота, а вътре, върху червена копринена възглавничка, лежи идеална корона от пепел. В друга ситуация би изглеждала красиво, ала видът й ме изпълва единствено с омраза.
— Блейз? — обръщам се да го погледна. — Никога не съм си я слагала сама. Хоа винаги ми помага, а не искам да давам поводи на императора да си мисли, че тази нощ се различава по нещо.
Блейз помълча малко.
— Добре — рече най-сетне.
Чувам го да се движи, преди да отвори вратата към коридора. След секунди тихомълком се промъкна в стаята ми. Очите му са натежали от тревога и почти съжалих, че поисках помощта му. Аз самата вече съм достатъчно разтревожена и да съзра същото в неговото изражение само ми напомни колко много неща биха могли да се объркат.
Иска ми се да му се усмихна, но се оказва по-трудно, отколкото си мисля.
— Ще се справиш ли довечера? — запитва той с поглед в кутията. — С императора?
Точно за това се мъча да не мисля. Все още усещам ръката му върху тялото си по време на танца с маски, усещам дъха му до ухото си, ръката му по лицето си, когато ми обещаваше, че ще поговорим отново. Опитвам се да потисна вълната на погнуса, ала зная, че и Блейз я вижда.
— Справяла съм се цели десет години — казвам, защото не бих го излъгала. — Ще издържа още една нощ.
Ала дори докато изричам тези думи, се чудя дали са истина.
Императрицата е мъртва и императорът ще стане по-настойчив. Ако Блейз не беше счупил стола и разговорът ни бе продължил, не знам до какво щеше да се стигне. Не искам да знам до какво щеше да се стигне.
— Аз ще бъда там през цялото време — казва Блейз. Опитва се да ме успокои и аз му се усмихвам, и се правя, че съм спокойна, но и двамата знаем, че не би могъл да стори нищо.
— Ще издържа още една нощ — повтарям отново. — Но ще ми обещаеш ли нещо?
Той внимателно взима короната от кутията с поглед, впит в нея, вместо в мен.
— Всичко — отвръща.
— Щом императорът умре, когато и да дойде този миг, искам да изгоря тялото му. Искам собственоръчно да го подпаля, искам да стоя там и да гледам, докато от него не остане нищо, освен пепел. Ще ми обещаеш ли това?
Погледът му се премества върху мен за секунда, и осъзнавам, че треперя. Поемам си дълбоко Въздух, за да се успокоя.
— Заклевам се Хаза. И в теб — отвръща тихо.
Дори не дишаме, когато той нежно поставя короната в косите ми и няколко прашинки пепел кацват по носа и бузите ми. Погледът му се приковава в моя, докато ръката му бавно слиза надолу към лицето ми, ала в последния момент колебливо се отказва. По челото му все още се бърчи тревога.
— Ще оцелееш — казва го сякаш да убеди себе си. За миг се поколебава отново, като че ли иска да добави нещо, ала накрая само кимва и излиза от стаята, толкова тихо, колкото и бе влязъл.
Поглеждам отражението си в огледалото за последно. По носа и бузите ми вече се са се скупчили пепеляви прашинки и ме белязват. Червеното багрило по устните ми прилича на прясна кръв. Под всичко това виждам откъслечните мисли за майка ми да се взират в мен, изкривени от ярост и омраза, за които тя не бива да узнава. Не съжалявам за тях.