— Колко бяха?
Отначало той не отговаря.
— Не знам — признава. — Стотици, мисля. Баща ми даде заповедта.
— Баща ти беше тук, Сьорен. Ти си дал заповедта.
Лицето му пребледнява.
— Аз не исках. Но такъв беше планът. Още отпреди да отплаваме. Той искаше да ги изпробва в битка, която знае, че можем да спечелим, така че да започне да ги продава на други държави. Баща ми винаги получава това, което иска. Ти го знаеш по-добре от всеки друг — завършва той. Гласът му става умолителен, когато се пресяга за ръката ми, но аз се отдръпвам, сякаш докосването му ще ме изгори.
Той отново иска прошка от мен, иска да го очистя от греховете на баща му, но този път аз не мога да го направя. Кръвта е по неговите собствени ръце и не мисля, че съм достатъчно добра лъжкиня, за да се преструвам.
— Знам! — отвръщам аз, забила поглед надолу към земята помежду ни. Гневът е едно нещо, но разочарованието ми би трябвало да го нарани още по-зле. — Аз съм устоявала на гнева му отново и отново, при това обикновено за неща, които не съм направила. Но аз знам коя съм именно заради това. Аз знам какво има значение за мен и за какво съм готова да се боря. Ти можеш ли да кажеш същото?
Той преглъща.
— Знам, че съм готов да се бия за теб — тихо признава той.
Не се съмнявам, че той наистина го мисли, но това не е достатъчно. Чак след като той казва това, осъзнавам колко много исках да му простя. Исках Ерик да греши, исках Сьорен да е различен от баща си, исках да спася страната си и въпреки това да получа своя принц. Исках развоят да е лесен, но в момента имам чувството, че сърцето ми е разкъсвано на две.
Камата е притисната към кожата на ръката ми, скрита в ръкава на наметалото ми, но тежестта й вече не ми причинява неудобство, както беше по-рано. Болката е добре дошла като котва в бурно море и единственото нещо, което ме задържа да не се изгубя във вълните. Няма да се оставя да бъда погълната от гнева — не и когато има още толкова неща за вършене, а времето изтича. Скоро ще открият тейна. И Крес… Няма да мисля за нея. Не трябва, или ще се побъркам, а в момента нямам време за лудост.
— Тора — изрича Сьорен и се приближава до мен. Този път аз не отстъпвам. Не трепвам, когато той протяга ръка, за да ме докосне по бузата. — Как да кажа колко много съжалявам? Ако можех да се върна назад и да отменя случилото се, бих го направил веднага.
— Няма връщане назад — отбелязвам аз, макар да не съм много сигурна дали говоря на него, или на себе си. Насилвам да погледна нагоре, срещам очите му и позволявам на Тора да ме превземе за последен път. — Всичко ще е наред, Сьорен. Ще го преодолеем. Ти не си като баща си. — Изричам тези думи, защото знам, че той има нужда да ги чуе, дори и ако това означава да изрека още една лъжа на умиращ човек.
Неканена, в ума ми се появява императрицата, която ми разказва как се е влюбила в императора и как никога не си е представяла, че той е способен на всичко, което впоследствие е направил. Едно време те са били на нашата възраст, пращали са си един на друг сантиментални писма и са си разменяли отчаяни целувки в откраднати моменти. На какво ли е, способен Сьорен, чудя се аз? Какво ли зло ще избуи в душата му и ще израсне там, ако не го убия сега? След десетина години той може да се окаже дори по-лош и от императора.
Но сега той е просто едно момче със зачервени очи и трепереща уста и макар да знам, че не бива да го съжалявам, не мога да се въздържа. Искам да го спася от вината му точно толкова, колкото и искам да го удавя в нея.
Макар че бих го отрекла и с последния си дъх, аз все още го обичам и тази любов е забила нокти в гърдите ми като злобно животинче.
Затова прокарвам пръсти през остриганата коса на тила му и го привличам към мен в една продължителна, груба целувка. След секунда той отвръща с целувка, държи лицето ми в ръцете си, сякаш се страхува, че ще ме пречупи. Бузите ми са мокри, но аз не съм сигурна дали сълзите са мои, или негови. Предполагам, че това няма значение. За миг колкото един дъх ние сме слети в едно и аз усещам неговата тъга — обичта му — толкова дълбоко и остро, колкото усещам своята.
Докато го целувам все по-пламенно, аз приплъзвам камата надолу по свободната си ръка, докато пръстите ми не захващат здраво дръжката й. Нужни са ми няколко маневри, за да я извадя от ножницата, без той да забележи, но успявам. Всяко движение, всеки звук е толкова очевиден, че аз не мога да повярвам, че Сьорен не ги забелязва, но той е изгубен в моите ръце и в собствената си болка толкова надълбоко, че нищо не вижда. Не и докато острието на камата ми не се притиска в гърба му.