Макар да се опитвам, вероятно не успявам да прикрия притеснението си, защото той полага свободната си ръка върху моята и я стиска успокояващо.
— Нищо подобно — изрича той и биещото ми сърце незабавно се забавя. — Ти изглеждаш… — Той се прокашля. — Тази рокля е много хубава.
— О, благодаря ти — отвръщам поглед, сякаш съм засрамена. Сякаш отново не съм направила нарочна така, че да покажа няколко сантиметра повече кожа, отколкото е прието. Този път горната част е сравнително консервативна — шафрановожълта коприна обгръща раменете ми с широки ивици, а деколтето е достатъчно високо, че да покрива ключицата ми. Помолих Хоа да завърже корсажа по-стегнато около торса ми, отколкото го прави обикновено, така че да подчертава извивката на талията ми и да я закрепи с рубинената игла на лявото ми бедро малко по-високо от обичайното, така че цепката ми също така да започва от по-високо. Сега, всяка стъпка, която правя, разкрива половината от крака ми. Тренирах да ходя така близо час тази сутрин пред огледалото, опитвайки се да намери точния баланс между възбуждащото желания и вулгарността. Ако начинът, по който той ме гледа, е показателен, значи съм успяла. — Скоро тръгваш, нали? — питам го аз. — Да обезопасиш търговските пътища?
— След четири дни — кимва в потвърждение той. Не мога да не се възхитя на начина, по който не се срамува от лъжата.
Той замълчава за миг, леко изнервен на вид, и аз се чудя дали гордостта му ще му позволи да спомене писмото.
— Съжалявам, че лично не можах да продължа с обиколката на кораба…
— О, няма защо. Беше много мило от твоя страна да се погрижиш за Кресцентия, а и Ерик страхотно те замести. Корабът ви е красив. Той вече има ли си име?
— Всъщност има. Екипажът… — Очите му се отклоняват. — Те… Ние… решихме да го наречем на името на лейди Кресцентия.
— Разбира се — съгласявам се аз. В действителност въобще не ми пука как е избрал да назове кораба си, но той очаква това да ме интересува, затова коя съм аз, че да го разочаровам? Нека си вярва, че съм загрижена за нещо толкова глупаво. Аз стягам усмивката си така, че тя да изглежда леко неестествена.
— Това е чудесно име. Та в края на краищата тя беше първата дама, която стъпи на борда, нали?
— Вие и двете стъпихте — напомня ми той. — Но… — той замлъква, неспособен да довърши.
— Но аз не съм истинска лейди — допълвам аз. — Даже никак. Те са казали така, нали?
Той поклаща глава, но не го отрича.
— Те решиха, че това ще ни донесе лош късмет. Аз не бях съгласен, Тора. Нито пък Ерик. Но…
— Разбирам — отговарям аз и го правя да звучи така, сякаш в действителност не го проумявам.
Номерът със Сьорен, осъзнавам аз, е да го оставя да вярва, че той успява да види през мен, през ролята, която играя, за всички останали. Но той не може. Не и в действителност. Винаги трябва да има поне още един предпазен слой, така че той да продължи да гледа, а аз да запазя главата си.
— Чух какво казаха за мен — продължавам аз, като снижавам глас, макар да съм сигурна, че и бездруго стражата може да ме чуе. — Те смятат, че съм твоята любовница. Разбира се, те използваха доста по-вулгарна дума, която аз няма да повторя.
Може и да е лъжа, но той много лесно повярва в нея. Ръката му под пръстите ми се сковава.
— Кой каза това? — пита той.
— Това има ли значение? — отговарям аз. — Разбира се, че ще мислят така. Вероятно и стражите ти смятат така. Онзи поне, който ми предаде писмото ти, със сигурност си мисли така — натъртвам аз и поглеждам към тях, макар те да държат очите си учтиво отклонени в друга посока. Стражът с писмото не е тук. — Дори и аз бих го повярвала, ако не знаех. Защо иначе би ме търсил така, Сьорен? За да ме поканиш на обяд ли?
Той мълчи няколко секунди и аз започвам да се притеснявам, че съм започнала да навивам въдицата, преди още да е клъвнал стръвта. Принцът се обръща към пазачите си и махва с ръка. Без нито дума, те се обръщат и влизат вътре, макар да съм сигурна, че оттам все още ни наблюдават. Просто вече не слушат.
— Това няма особено да помогне — уверявам го аз. — Аз нямам придружител и ако ти наистина си мислиш, че пазачите ти не клюкарстват колкото всички останали…
Ушите му почервеняват и той се обръща към мен.
— Тогава, значи, ти си получила писмото ми — прекъсва ме той. — Не ми отговори.
Прехапвам устната си.
— Не мислех, че щеше да е уместно да приема поканата ти, но и не бях сигурна, че ми е позволено да откажа. Липсата на отговор ми се стори най-добрият възможен отговор.