И ако е дал същото обещание и на Ампелио, много се съмнявам, че ще изпълни моята заповед, независимо от това дали съм кралица, или не.
Моля те, не позволявай да се стига до това, примолвам се аз на който там бог слуша.
Астрейските богове са ми леко объркани в съзнанието, но съм почти сигурна, че няма Бог на шпионите. Делза, дъщерята на Сюта и богинята на заблудата, вероятно е сред най-близките, макар дори да не съм сигурна, че тя ще успее да ме спаси от това, което ме очаква.
Стражата ме отвежда надолу по коридорите към кралските покои и аз трябва да насилвам краката си, за да продължат да се движат напред. Гърдите ми се стягат, докато накрая едва мога да дишам. Не съм идвала тук, откакто това бяха покоите на майка ми. Само че сега те вече са неразпознаваеми. Стените са освободени от картините, които някога висяха окачени тук, цветните витражи са напукани и потъмнели.
Въпреки това, колкото и различно да е това място от онова, което си спомням, то сякаш е навестявано от призрака на майка ми, а присъствието й тежи на раменете ми като погребалния покров, който тя така и не получи. Дочувам смеха й в тишината — начина, по който той отекваше през коридорите — това беше последното нещо, което чувах всяка вечер, преди да заспя.
Охранителите ме избутват през една врата и аз веднага правя реверанс, без дори да поглеждам нагоре, а сърцето ми подскача в гръдния ми кош. Който и да ме чака тук, трябва да е някоя важна персона и всеки намек за неуважение би ми струвал скъпо. Приближават стъпки — по-леки и по-бавни от тези, които очаквах. Червена копринена пола и златни чехли изпълват погледа ми, докато наситеният аромат на рози гъделичка носа ми.
Императрицата. Макар тя да е сравнително по-добрия избор от императора, аз не съм особено убедена, че съм благодарна за това. С императора поне знам какво е положението. Разбирам правилата на игрите му, дори и ако мами, както обикновено прави. Но дори не мога да започна да се опитвам да разгадая какво иска императрицата от мен, а докато я гледам, имам чувството, че виждам бъдещето си, ако се проваля. Колко време ще мине, преди собствените ми очи да станат толкова празни и далечни?
— Оставете ни! — нарежда тя. Гласът й не е по-силен от шепот, но охраната изпълнява казаното и затварят вратата зад себе си с трясък, който отеква в по-скоро празната всекидневна. — Вярвам, че гърбът ти не е достатъчно изпочупен, че да ти пречи да стоиш права? — започва тя.
Побързвам да се изправя на краката си и изглаждам полите си. Стаята е голяма, но скромно декорирана. Има пет големи прозореца, наредени върху една от стените, и всеки от тях е покрит с пердета от дебело, червено кадифе, които не пропускат вътре ни следа от слънчева светлина. Вместо нея са запалени множество свещи — от един голям изправен еднометров свещник край вратата до една дузина високи колкото палеца ми, които бяха разположени върху широката, ниска маса в центъра. Тежкият, месингов полилей отгоре също е запален, но въпреки това стаята оставя впечатление за тъмнина и мрак. Има някаква сбирщина от столове, нахвърляни около масата, сред тях и столове с пискюли, канапета и кушетка — всичките изработени от червено кадифе и със златни рамки. Въпреки че е изпълнена с толкова много пламъчета, стаята е студена.
Това място е напълно различно от времето, когато беше дневната на майка ми. В спомените ми стаята беше ярка и уютна, обляна от слънчева светлина, прецеждаща се като през филтър през цветните витражи, имаше и дебел килим на геометрични форми, покриващ по-голямата част от пода. Удобни столове и дивани заобикаляха камина от слънчев камък, покрай която тя седеше в края на деня с най-близките си приятели и съветници. Спомените ми са мъгляви, но аз добре си спомням как тя се смееше с Ампелио, а в ръката си държеше бокал с червено вино, докато аз си играех с играчките на килима. Все едно още виждам как той й шепне нещо в ухото, а тя полага глава на рамото му. Не знам дали този спомен е реален, или не, но предполагам, че това няма никакво значение. Със сигурност не мога да разпитам никой от двамата по въпроса.
Премигвам, за да изтрия тази мисъл, и се принуждавам да се съсредоточа върху императрица Анке. Минаха години, откакто съм била толкова близко до нея, но при официални поводи, когато кожата й е обработена с кремове и сенки в количества, достатъчни за аптека. Годините не са я пощадили и са превърнали лицето й в подобие на наполовина разтопена свещ, а косата й е тънка и на петна. Червената копринена рокля е фино изработена, но е провиснала върху измършавялото й тяло и прави кожата й да изглежда още по-нездрава. Все още е млада — не е на повече от трийсет и пет, — но изглежда толкова по-стара, въпреки провесените около врата й камъни Сюта.