— Ваше Височество ме призова?
Малките й, млечни очи ме обхождат с поглед от главата до петите и устата й изрича:
— Реших, че е най-добре да поговорим на четири очи, преди да тръгнеш и да направиш нещо глупаво — започва тя. Грубостта в гласа й ме изненадва. Малкото пъти, в които съм я чувала да говори публично, тя винаги ми е звучала по-скоро като дете, отколкото като жена.
Оглеждам стаята. Зад нея не стои никой. Никой не е приклекнал зад групата фотьойли или дивана. И зад мен няма никой. Стражите са изгонени отвън пред дебелата врата. При височината на гласа, с който говори, никой друг не може да я чуе. И все пак, стомахът ми се свива.
— Не знам за какво говорите, Ваше Височество.
Очите й се задържат върху мен за миг, преди устата й да се извие в тънка усмивка и да си хване ръцете отпред. На всеки пръст има пръстен с божествен камък, като липсва само този на Глейди. Боговете забраняват жената да има сила, въпреки че императрицата със сигурност би могла да я използва.
— Ти си усъвършенствана лъжкиня, признавам това. Но той винаги е по-добър, не е ли?
Аз се боря с желанието си да преглътна или да погледна настрани. Издържам погледа й.
— Кой това? — питам аз.
Усмивката й става едва доловима.
— Много добре, малко агънце. Ще играем на твоята игра.
Този прякор убожда задната част на врата ми като досадно насекомо, което не мога да си позволя да пренебрегна. Тя ме наричаше така, когато посещаваше Сьорен по време на уроците ни. Това беше, преди аз да разбера мащаба на всичко, което се беше случило. Това беше, преди да объркам малодушието й с любезност.
— Не разбирам какво искате да кажете, Ваше Височество — продължавам аз, като запазвам гласа си равен.
Тя се обръща и се отдалечава от мен, плъзгайки се към стола с грацията на призрак, а след това потъва в него.
— Някой някога разказвал ли ти е как станах императрица, малко агънце? — интересува се тя.
— Не — лъжа аз. Чувала съм историята десетки пъти, като всеки следващ разказ беше напълно различен от предишния. Дори онези, които са били там и са видели случилото се със собствените си очи, представят своя собствена версия за приказката, в която има всичко — от триумф до трагедия.
Тя се обляга назад в стола и повдига брадичката си едва доловимо с няколко сантиметра. Погледът и е някъде далеч, дори когато гледа директно в мен.
— По-добре да седнеш — кани ме тя.
Колебливо присядам на стола най-близко до нея и се опитвам да имитирам надутия й официален език на тялото, като кръстосвам краката си при глезените и поставям ръце в скута си. Позата е неудобна, но именно така тя винаги седи — дори и сега, когато няма кой да я види освен мен.
— Аз съм родена като принцеса на Раджинка — малка страна по бреговете на Източното море. Четвърта дъщеря, без голямо значение, като изключим обещанието за брак по сметка. За щастие, един от нашите най-големи съюзници имаше син на възраст близка до моята. Нашият годеж бе сключен още преди втория ми рожден ден.
— Императорът ли? — питам аз.
Устата й потръпва в нещо като усмивка.
— Не и по онова време. Не. Аз го познавах като принц Корбинян. Всички го наричаха Корби, колкото и неприятно да му беше това. Срещнах се с него една когато бях на дванайсет, но от този момент нататък бях безнадеждно влюбена. — Тя се смее тихо и поклаща глава. — Предполагам, че сега ти е трудно да си го представиш онова върлинесто момче, винаги усмихнато. Караше ме да се смея. Пишехме си един на друг толкова сантиментални писма, че сега едва ли би повярвала.
Зная накъде върви тази история. Зная, че в крайна сметка той ще се държи жестоко с нея, а тя ще се побърка от страх и омраза. Мисълта за него като за момче, пишещо лигави любовни писма, е направо немислима — все едно да се опитваш да си представиш куче, което танцува валс.
— Сватбеният ми ден беше прекрасен. В небето нямаше нито един облак, а и не мисля, че някога съм била по-щастлива — това беше всичко, за което бях мечтала цели три години. Това беше всичко, за което бях отгледана. В това отношение, ти и аз сме били отгледани в много различни светове — отбелязва тя, задържайки погледа си върху мен, докато аз не поглеждам встрани. Тя се прокашля и после продължава. — Оженихме се в параклиса на семейния ни дворец, където за първи път, още като дете, се бях заклела на моя Бог.