Тя спира, за да си поеме дъх, или може би, за да се успокои. Досещам се вече горе-долу какво следва. В ни една от версиите историята не е приятна — поне не и за императрицата.
— Ние изрекохме обетите си под наблюдението на неговите и моите богове и през цялото време той не можеше да откъсне очи от мен. Имах чувството, че… Имах чувството, че ние бяхме единствените двама души в параклиса… Като че бяхме единствените двама души в света. И… Когато стана официално. Той вдигна ръка и даде сигнал, който тогава не разбрах.
Макар да знам какво се случва в историята, аз все още чакам да я чуя да го изрече и едва дишам.
— Хората на баща му обърнаха остриетата си срещу своите император и императрица, както и всичките му роднини. Просто за да е сигурно. Дори и малките деца, които едва бяха излезли от пелените си. Няколко и от благородниците — всеки, чиято лоялност Корбинян нямаше да може да си осигури. И когато с това бе свършено и подът на параклиса се хлъзгаше от каловаксийска кръв, те се обърнаха към моето семейство. Носенето на оръжия в място за поклонение е грях, така че те дори не успяха да се защитят. Това си беше клане.
Гласът й започва да трепери и аз не мога да спра да си мисля дали пък това не е първият път, в който тя разказва тази история. Та кой друг би я изслушал? Императрицата няма довереници, няма приятели, няма никой, който да е изцяло неин. И като мен, тя има нещо от себе си, което на всяка цена трябва да скрие от императора.
— Родителите ми, сестрите ми, братята ми, момичетата, с които ходех на уроци, лелите ми, чичовците ми, братовчедите ми. Всички те бяха мъртви, още преди да бях имала дори време да извикам. И когато това свърши, знаеш ли какво ми каза моя любим?
— Не. — Гласът ми излиза дрезгав.
— Аз ти дадох две държави, над които да властваш, любов моя. А ти сега какво ще ми дадеш?
По гръбнака ми полазват тръпки от тези думи.
— Защо ми казвате това? — интересувам се аз.
Тя затваря очи и й отнема малко време, за да се успокои. Треперенето й се забавя и когато тя отново отваря очи, облакът в тях е изчезнал, заменен от огън, на който не мислех, че е способна.
— Защото трябва да разбереш, че играеш опасна игра с опасен човек. Аз се опитах да я играя преди теб и изстрадах последствията.
Оглеждам стаята, очаквайки да видя дупки в стените, очаквайки да чуя как стражи нахлуват в стаята, готови да ни арестуват и двете, защото сме говорили срещу императора. Тя вижда това и се усмихва.
— Не, малко агънце. Аз се отървах от собствените си сенки преди години. Единственото, което бе нужно, бе едно десетилетие на послушание и подчинение на Корбинян и той си ги прибра… или предполагам, че ги е прехвърлил на теб. След достатъчно време и ти ще се отървеш от тях. След като Корбинян престане да те вижда като заплаха, или има някой, който може да използва срещу теб по начина, по който ме шантажира със Сьорен.
— Все още не съм съвсем сигурна какво точно искате от мен — заявявам й аз, но сама знам, че не звуча особено убедително.
Тя вдига рамене.
— Снощи при мен дойде синът ми. Каза, че имал някакви… притеснения по отношение на плановете на Корбинян за теб и се надявал, че аз бих могла да променя решението му. За щастие, бе достатъчно умен, че да дойде при мен, вместо да отиде направо при него. Разбира се, ти обаче си била още по-умна, като въобще си се обърнала към него.
Насилвам се да придам на изражението си невинен вид, макар да започвам да си мисля, че с нея това ще е безполезно.
— Принцът и аз станахме приятели, Ваше Височество. А аз бях… смутена, при това разбираемо, когато чух за плановете на императора и затова се обърнах към него. Като приятел.
Доста дълго време тя запазва мълчание.
— Аз си позволих да уредя алтернативен брак за лорд Далгаард — уведомява ме най-накрая тя. — Той го намери за напълно равностоен.
— Много съм ви благодарна, Ваше Височество — поемам си дъх аз. Това може би е първото истинско нещо, което й казвам днес.
Нейните тънки вежди се повдигат.
— Не искаш ли да знаеш чие благополучие бе изтъргувано срещу твоето?
Опитвам се да изглеждам отрезвяла, но някак си не мога напълно да се справя. Истината, колкото и проклета да ме накара да се почувствам, е, че мен изобщо не ме интересува кое разглезено и злобно каловаксийско момиче императрицата е изтъргувала наместо мен. Аз бих могла да ги наблюдавам всичките как умират, без дори да ми мигне окото.