Дори и Кресцентия ли? — пита в задната част на ума ми едно тихо гласче, но аз го пренебрегвам. В крайна сметка, Крес е твърде ценна, за да се ожени за някого като лорд Далгаард.
— Предполагам, Ваше Височество, че най-мъдрият избор би бил лейди Дагмар — отговарям аз. — Като се имат предвид огромните дългове на баща й и дълбоките джобове на лорд Далгаард, подобен брак би бил удовлетворителен за всички. Най-вероятно бащата на Дагмар се е опитал да се противопостави, като се има предвид миналото на лорд Далгаард, но тъй като все пак вие сте я поискали, а — и предполагам, че сте добавили нещичко към финансовия интерес, засвидетелстван от лорд Далгаард — той доста лесно се е предал.
Тя свива устните си.
— Имаш остър ум, малко агънце. И достатъчно разсъдък, за да го държиш скрит. Но не се заблуждавай: за теб ще бъде нагласен друг брак и е много възможно той да е още по-жесток.
— Не виждам кой може да бъде по-жесток от лорд Далгаард.
— Наистина ли? — Тя накланя глава на една страна. — Моят съпруг едва ли ще бъде първият император, убил жена си, за да вземе по-млада булка. Аз вече нямам какво да му дам в края на краищата — изрича тя небрежно. — Но ти си млада. Можеш да му дадеш още деца и да укрепиш контрола му над страната. Виждала съм го как те гледа. Предполагам, че целият двор е ставал свидетел… Включително и моят рицарски настроен глупав син. Той не е особено прикрит, нали?
Опитвам се да отговоря, но думите не излизат. Кобрата се е завърнала и се обвива около стомаха и гърдите ми толкова здраво, че съм убедена, че ще ме удуши. Искам да отрека думите й, но не мога.
Тя се изправя на крака и знам, че и аз би следвало да се изправя и да й направя реверанс, но оставам като вкаменена в стола си.
— Един съвет, малко агънце? Следващия път, когато затвориш прозорец, увери се, че това няма да отвори скрит капан под краката ти.
Тя е на половината път до вратата, когато аз успявам да проговоря.
— Въобще не знам какво правя — признавам аз, шептейки.
Но императрицата ме чува. Тя се обръща и ме поглежда с онзи неин смущаващ, нефокусиран поглед.
— Ти си агне в лъвската бърлога, дете. За момента оцеляваш. Това не е ли достатъчно?
КАМЪНИ
ЦЯЛАТА ТРЕПЕРЯ, ДОКАТО ВЪРВЯ ПО коридора, макар да се опитвам да го скрия. Усмихвам се ведро на лорд Как-во-му-беше-името и дукеса Ала-бала, както и на всички останали, които просто в този момент са излезли на разходка около кралското крило на двореца, но в действителност дори не ги виждам — техните каловаксийски черти ми се сливат в неясно, размазано петно, сякаш са едно-единствено лице. Гласът на императрицата отеква като ехо в главата ми: „Играеш опасна игра с опасен човек“. Не е нещо ново за мен, което още да не знам, но да го чуя, изречено от някой друг — и не от кой да е, а от императрицата, — поставя всичко в напълно нова светлина.
Бях решила, че най-лошите неща, които биха могли да ми се случат, вече са минали — публичните боеве с камшик, екзекуцията на Ампелио, смъртта на майка ми, на която бях свидетел. Не съм си представяла дори, че е възможно и нещо по-лошо. Но ако бъда принудена да се омъжа за императора… Тогава навярно ще се потъна толкова дълбоко в себе си, че не съм сигурна, че някога отново ще се освободя.
По-скоро бих умряла.
Тази мисъл ме вледенява. Колко от моите хора са понесли и по-лоши съдби? Като майката на Елпис и безброй други. А вероятно и все още понасят. Принудени да лягат всеки ден в леглото с каловаксийци. Не бива да се чувствам толкова ужасно за себе си. Наистина ли бих предпочела по-скоро да умра и да изоставя хората си, отколкото да се оженя за императора?
Да, прошепва един тих глас някъде дълбоко в ума ми, макар аз да се опитвам да не му обръщам внимание. Това няма значение. Няма да се стигне до там. След няколко месеца аз ще съм се махнала от това място и никога повече няма да ми се наложи отново да погледна императора.
Дочувам стъпките на моите Сенки на известно разстояние зад мен и устоявам на порива да се обърна назад и да ги погледна. Особено сега не бива да правя каквото и да е, което може да създаде подозрения. А и не мога да си позволя да ме видят така. Не бива да разберат колко съм уплашена. Трябва да им докажа, че съм силна.
Когато се вмъквам обратно в стаята си, заварвам Хоа да изпъва покривалото на леглото ми, но тя спира и ме поглежда тревожно. Опитвам се да не се издавам с изражението си, но не успявам да се справя. Не и днес.
— Остави ме! — нареждам й аз.
Очите й се стрелкат към стените — безмълвно напомняне или стар навик, не съм много сигурна — и за секунда тя изглежда така, сякаш иска да направи нещо, но после само кимва с глава и изчезва през вратата.