Заставам до прозореца. Не толкова заради гледката към сивата градина, колкото да скрия лицето си от моите Сенки. Въпреки това тежестта на техните погледи е непоносима. Отново чувам гърления присмех на Артемизия, както и нареждащия глас на Херон. Виждам как Блейз объркано върти очи и решава да ме изведе оттук още тази вечер, защото ще се окаже, че в края на краищата няма да мога да се справя. Защото аз не съм ничия кралица. Аз съм просто пречупената малка Принцеса на пепелта, която не може да спаси себе си, а какво остава за страната й.
Опитвам се да се успокоя, но веднага щом треперенето ми спира, думите на императрицата закънтяват в главата ми. Спомням си начина, по който императорът ме гледаше през последните няколко месеца. Никога не съм си позволявала да мисля за това, сякаш ако не го мисля, то ще стане от само себе си невярно, но сега осъзнавам, че тя е права. Знам как ще се развие тази история, ако не я спра.
Сълзи парят очите ми и набързо ги избърсвам, преди и другите да са ги забелязали.
Кралиците не се колебаят. Те не се плашат. Не плачат. Но това е Тора и аз трябва да я отблъсна, преди те да са помислили, че съм луда, или дори още по-лошо — слаба.
Вратата се отваря тихо и аз се смразявам. Набързо избърсвам влажните си очи с ръкав. Когато поглеждам през рамо с подготвена фалшива усмивка, Блейз затваря вратата зад себе си и с другата си ръка сваля качулката си.
— Блейз…
Той махва пренебрежително с ръка.
— Нямаше никой в коридора. Уверих се в това. — Очите му се спират бегло върху лицето ми и разбирам, че не съм успяла да скрия сълзите си така добре, както се надявах. Той върти притеснено ръце и свежда поглед. Когато отново ме поглежда, в очите му има мекота, която го кара да изглежда като напълно различен човек.
— Какво стана, Тео? Ти си по-бледа и от каловаксийско момиче.
Опитва се да ме разсмее, но звукът, който излиза от устата ми, е нещо средно между смях и ридание. Взирам се надолу в ръцете си, фокусирам се върху тях, за да ги спра да треперят. Отнема ми няколко секунди и няколко дълбоки вдишвания, преди да успея да ги укротя и преди да съм сигурна, че ще успея да проговоря.
— Имам нужда от оръжие — казвам, като задържам гласа си спокоен.
Блейз започва да клати глава още в момента, в който думите излизат от устата ми.
— Това е твърде рисковано — заявява той. — Ако някой го намери в теб…
— Няма да го намерят.
— Прислужницата ти те вижда чисто гола и сутрин, и вечер — посочва той. — Къде точно предлагаш да го криеш?
— Не знам — признавам шепнешком. Усещам отново гадене и поставям ръка върху стомаха си, като присядам на ръба на леглото си. Матракът поддава, когато и той сяда до мен, а бедрото му почти докосва моето.
— Какво стана? — пита той отново.
Не мога да му кажа. Колкото и думите да са се впили в гърлото ми, не мога да споделя тази тежест. Може и да не познавам Блейз така добре както преди, но знам точно какво ще направи, ако му кажа за поличбата на императрицата. Той ще срути цялата тази фасада и ще ме измъкне от двореца, защото вярва, най-вероятно както и самият Ампелио, че аз съм свещена. А аз знам, че кървя като всички останали, независимо от това дали във вените ми тече божествена кръв, или не. И знам, че няма да имаме друг такъв шанс да си възвърнем страната.
— Казах ти — отвръщам аз и се насилвам да се усмихна. — Императрицата е ядосана. Но тестът ми проработи. Принцът го е достатъчно грижа за мен, че да е готов да се противопостави на баща си. Макар и да го е направил по леко заобиколен начин. Бих могла да се сближа с него и да го притисна по-здраво. Знам, че мога.
Устата му леко провисва в единия ъгъл, а очите му се стесняват. Той знае, че не му казвам цялата истина, но за момента няма да ме разпитва. Все още не.
— Ако можеш да скриеш оръжие някъде, където никой няма да го намери, ще мога да ти донеса нещо. Може би една кама?
Кимвам и в този момент вятърът влетява през прозореца и кара кожата ми да настръхне и тогава ме осеня идея.
— Сезоните се сменят. Скоро ще ми трябва наметалото.
Челото му се сбърчи.
— Предполагам — отвръща той.
Усмихвам се.
— Какви са шивашките ти умения, Блейз?
— Безнадеждни — отговаря той, а очите му да светват. — Но пръстите на Херон са изненадващо гъвкави за такъв огромен на ръст човек. Направо си е великан, нали?
— Достатъчно съм голям, за да те смачкам — изстрелва в отговор Херон иззад стената, но в гласа му се долавя само добронамерен хумор.