— Би ли могъл да зашиеш една кама в подгъва на наметалото ми? — интересувам се аз.
— Лесно — уверява ме той.
Изкашлям се, надявайки се, че гласът ми ще излезе по-силен, отколкото го усещам в момента.
— Поразсъждавах още известно време за Вектурианските острови…
Блейз изстенва.
— Тео, нали се разбрахме…
— Не съм съгласна — казвам му аз. — Не мога да се съглася да си затворя очите пред смъртта и поробването на хиляди хора, сякаш те не са нищо друго освен някакви прашинки.
— Те постъпиха така с нас, когато каловаксийците дойдоха на нашите брегове — намесва се Херон.
— И съм убедена, че ще съжалят за това си решение, когато Сьорен и мъжете с него ги нападнат. Но факт е, че колкото повече императорът вкопава корените си в района, толкова по-трудно ще бъде да го премахнем. Когато започнем войната, за нас битката вече ще е и бездруго трудна, но представете си какво ще бъде, ако имат крепост и на Вектурианските острови — ще могат да ни атакуват и от двете страни и да ни смажат доста по-лесно. Това няма да бъде битка, а клане.
Очаквам протести, но и тримата мълчат. Очите на Блейз обхождат стаята, а устата му е стисната. Той търси аргумент, за който да се хване. Затова аз продължавам, преди той да може да го намери.
— А и нали евентуално ще се махнем оттук. Когато го направим, ще ни се наложи да съберем привърженици, за да изградим по-силни съюзи. Много добре знам, че джасинтианците не са достатъчни, но поне могат да положат началото. Те са повече, отколкото сме ние сега, и могат да направят повече, отколкото ние можем оттук. Не предлагам да изпратим малкото хора, които имаме, в невъзможна битка, но Артемизия каза, че слабостта на вектурианците е в разстоянието между техните острови, нали? Ако ги предупредим и им дадем възможност да се обединят, битката ще се окаже доста по-трудна, отколкото Сьорен очаква. Той може дори да се откаже, след като осъзнае, че е изгубил елемента на изненадата.
— Има прекалено много вероятности — отбелязва Херон.
— А това не е, така ли? — питам аз. — Вие тримата се преструвате, че сте мои Сенки, и се надявате, че може би никой няма да забележи? Надявате се, че Артемизия ще задържи илюзията си достатъчно дълго, когато императорът ви извика? Надявате се, че чувството ми за лоялност е по-силно от чувството ми за самосъхранение и че аз няма да ви предам на секундата, в която императорът отново извади камшика? — Никой няма отговор на това. — Има ли начин да им изпратим предупреждение? — питам ги аз.
Блейз повдига вежди и се взира към стената на Артемизия.
— Майка ти би ли го направила? — пита предпазливо той.
Тя се колебае.
— Може да ми отнеме известно време да я убедя — информира ни тя. — И все още не съм сигурна, че това е възможно най-добрата идея.
— Ако имате по-добри, аз съм отворена към това да ги обмислим — предлагам й аз.
Мълчание. След което:
— Ще се пробвам.
— Благодаря ти! — казвам аз и започвам да се усещам няколко сантиметра по-висока. Заплахата от императора се оттегля малко по-назад в ума ми. Ще мога да се справя с това. Мога да се държа като кралица.
— Чакай! Какво общо има майка ти с островите? — питам я аз.
Артемизия се смее.
— Тя е пиратът, от когото най-много се страхуват в Калодийско море. Може би я познаваш като Драгонсбейн.
Известно време единственото, което мога да направя, е да се взирам в стената, зад която е скрита тя. Чувала съм за Драгонсбейн. Всеки е чувал. Астрейският пират бунтар е отговорен за много от истериите на императора и доста от белезите по гърба ми. Драгонсбейн е известен, но за него винаги са говорили като за него и на мен никога не ми е хрумвало, че може да е жена.
Не мога да се сдържа и се засмивам, усещам прилив на надежда. Ако Драгонсбейн е на наша страна, то шансовете ни току-що се увеличиха доста. Но когато се обръщам обратно към Блейз, челюстта му е така стисната, че той изглежда всичко друго, но не и облекчен. Спомням си какво каза той за Драгонсбейн в мазето. Тя не е на наша страна. Не съвсем. Дори и ако нашите интереси от време на време да съвпадат.
Преди да го попитам нещо повече, той се изправя и ми подава ръка, за да ми помогне да стана.
— Не можем да се туткаме цял ден — изрича той, докато ме издърпва нагоре. От толкова близо усещам топлината, която се излъчва от кожата му. И въпреки че не е бил навън от дни, тялото му излъчва аромат на земя след дъжд. Блейз повдига ръце, за да хване нежно бузите ми, и минава с палци под очите ми, за да изсуши остатъците от сълзи там. Това е изненадващо интимен жест, от всички хора най-малко го очаквах от Блейз, и чувам как Херон се прокашля от неудобство, за да ни напомни за присъствието си. Блейз преглъща и отстъпва назад.