— Имаш да омайваш принц — напомня ми той.
Аз приглаждам полата си с ръце, опитвайки се да не обръщам внимание на това колко топла изведнъж усещам собствената си кожа.
— Как изглеждам? — питам го аз.
— Свали деколтето с още сантиметър и той просто няма да има шанс — ободрява ме той с усмивка.
Аз го побутвам раздразнено към вратата, но след като той излиза, последвам съвета му.
Преди да издиря Сьорен, минавам през стаите на Кресцентия. Рядко посещавам покоите й от страх да не ми се наложи да видя баща й, но тейнът все още е на инспекция в мината Сюта след въстанието, за да се увери, че всички там добре си знаят мястото. Той ще й донесе няколко нови камъка, както прави обичайно. Не е случайно, че нейната колекция от божествени камъни съперничи дори на тази на императрицата.
Точно затова се надявам, че тя няма да се усети, ако изведнъж й изчезнат няколко.
Елпис отваря вратата и ми се усмихва срамежливо, преди да ме преведе през позлатения лабиринт от стаи, съставляващ покоите на тейна. Едно време това бяха стаите на семейството на Блейз, но аз се съмнявам, че той би могъл да ги разпознае сега. Целият апартамент е като обитавана гробница, заради руините, които тейнът е докарал от всички страни.
Повечето от предметите са от Астрея — полираният месингов полилей, който преди висеше в кабинета на майка ми, огледалото в златна рамка, увенчано с корона, представляваща лицето на Белсимия, богинята на любовта и красотата, която бдеше над банята на града — но има и други предмети, за които Кресцентия трябваше да ми разкаже. Свещници от Йокси, изрисувани купи от Кота, кристална ваза от Гораки. Никой не би могъл да определи тейна като сантиментален тип човек, но той определено харесва сувенирите.
Елпис ме води надолу по коридора към стаята на Кресцентия, но нито тя, нито аз се осмеляваме да проговорим. В малкото пространство на коридора, аз се чувствам достатъчно уверена в нашата усамотеност, поради което се пресягам към нея и стискам успокояващо ръката й.
— Ти се справи добре — прошепвам й аз.
Дори и на слабата светлина мога да видя как лицето й се изчервява от удоволствие.
— Има ли още нещо, което да мога да направя, милейди? — отвръща тя.
Елпис е перфектният помощник — момиче, което никой няма да погледне втори път, намиращо се в къщата на тейна. Завива ми се свят, като си представя какви неща би могла да дочуе, какви неща би могла да направи. Но тейнът не е станал тейн, заради това, че е глупак, а и аз съм виждала какво прави императорът с роби, които просто са заподозрени в шпионаж.
Гласът на Блейз отеква в ума ми.
— Тя е твоя отговорност, Тео.
— За момента нищо — уверявам я аз.
В очите й проблясва разочарование, но тя кимва с глава и чука плахо по вратата.
— Лейди Тора е тук, за да ви видя, милейди — обявява тя, а гласът й е достатъчно силен да се чуе от другата страна на дебелата дървена врата.
— Тора? Влизай! — извиква Кресцентия.
Аз се усмихвам на Елпис с благодарност, преди да отворя вратата и да се промъкна вътре.
Стаята на Кресцентия е толкова голяма, че може да побере цяло семейство. Пространството е доминирано от легло с балдахин от прозрачна бяла коприна. Знам, че завивката е златиста на цвят, но точно сега тя е отрупана с толкова много рокли в пастелни цветове, че е невъзможно да се види. Кресцентия стои пред огледалото, а пред нея са натрупани и разпръснати в безпорядък отворени бурканчета с козметика и четки. Нейната изрисувана кутия с бижута — още един артефакт от някоя завоювана земя, убедена съм в това — е отворена и съдържанието й е в пълен хаос.
Самата Крес е с подивели очи и зачервена, макар, доколкото мога да кажа, все още да не е напускала стаята си тази сутрин. На леглото й се вижда поднос със зарязана полуизядена закуска, а тя е все още по нощница. Златистата й коса се спуска в разбъркани къдрави вълни, които нейните слугини още не са опитомили и сплели.
— Натоварена сутрин? — питам я аз, като премествам една очевидно неодобрена рокля от шезлонга край прозореца и сядам.
На лицето й се прокрадва усмивка.
— Тази сутрин принцът изпрати писмо, с което ме кани… Тоест, ни кани да обядваме с него. Не е ли вълнуващо?
— Така е — признавам аз. Сьорен, изглежда, не може да бъде разубеден и аз трябва да призная, че това е доста умен ход от негова страна. Присъствието на Кресцентия там като буфер може и да не попречи на хората да говорят, но поне няма да говорят толкова силно. — И сега, предполагам, че се опитваш да решиш какво да облечеш?