Камъните Сюта запулсирват под кожата ми и ги усещам чак до пръстите на краката ми. Силата танцува под върховете на пръстите ми и ме моли да я призова. Нямам причина да си променям външния вид, не усещам жажда за вода, но необходимостта да използвам камъните ме привлича толкова силно, че изпълва ума ми с приятно жужене.
Съсредоточавам се върху непосредствената си задача и отново преглеждам кутията с бижута, като се преструвам, че търся обици за Крес. Колкото и да е грозна роклята, аз съм благодарна за дългите ръкави. Те ме улесняват да изнеса още няколко камъка навън. Притиснати към пулса на китката ми, те намират постоянен ритъм, който не мога да пренебрегна, и повтарят като ехо сърдечния ми ритъм.
Пръстите ми се задържат върху камъка Хаза, макар да знам, че нямам нужда от това. Ако останалите камъни протичат през мен като вино, камъкът Хаза ме кара да се чувствам така, сякаш влизам в познат сън. Всичко около мен се изпълва с мекота, светлина и утеха. Сънят ме обвива като ръцете на майка ми и за първи път от десетилетие насам се чувствам в безопасност. Чувствам се, сякаш контролирам нещата. Нуждая се от него повече, отколкото да дишам. Само с частичка от тази сила, само с едно докосване на огъня, аз бих могла да устоя в този кошмар. И ако аз наистина съм потомка на Хаза, как може призоваването на неговата сила да се счита за кощунство? Веднъж бях задала този въпрос на майка ми и все още си спомням отговора й.
Един пазител трябва да се посвети най-вече на своя Бог, но да си кралица означава да се посветиш изцяло на страната си. Не можеш да успееш и в двете. Може да обичаш боговете, можеш да ме обичаш, можеш да обичаш всеки, когото си пожелаеш в този свят, но Астрея винаги ще е на първо място. Това беше дарът на Хаза за семейството ни, но също така и неговото проклятие.
Знам, че тя е била права, дори и ако на мен ми се иска да не е така. Би било толкова по-лесно, ако можех да извиквам магията по начина, по който Ампелио го правеше, но в този случай как бих се различавала тогава от моите врагове? Аз съм точно толкова нетренирана, колкото и всеки каловаксиец, и през повечето дни въобще и не се сещам за боговете. Моля им се само когато имам нужда от нещо. Ако стъпя в мините, или ако се опитам да потърся благоволението им, ако се опитам да завладея божествения камък, боговете със сигурност ще ме повалят.
Виждайки как каловаксийците придобиват мощ, която не са заслужили, заради която не са се жертвали, винаги ме е карало да изпитвам болка в стомаха си. Аз няма да тръгна против моите богове и да рискувам гнева им. А и бездруго вече твърде много приличам на каловаксийците. Това е граница, която няма да пресека.
ОФИЦИАЛЕН ОБЯД
СЬОРЕН Е ПОДГОТВИЛ ЗАПАДНИЯ ПАВИЛИОН за нашия обяд и в усилието си да стори това не е пестил лукс. Масата е издълбана в твърд мрамор и е толкова тежка, че съм сигурна, че се е наложило да се използва малка армия — и голям дял от камъните Глейди, — за да бъде докарана тук от високата банкетна зала, в която обичайно стои. На масата е поставена любимата рисувана ваза на майка ми, която е пълна с току-що откъснати невени на върха на цъфтежа си, и четири златни подложки. Всичко това едно време принадлежеше на майка ми и ако аз се опитам, мога дори да си я представя как стои там с Ампелио от едната й страна, а аз от другата й, как отпива овкусено с мед кафе — за мен само овкусено с мед мляко — и говори за глупави неща като времето и уроците ми, така блажено неподозираща за батальоните, които в този миг са настъпвали към нас.
Прогонвам тази мисъл от ума си и се насилвам да се усмихна, когато виждам чакащия ни на масата принц в компанията на Ерик. И двамата бързат да се изправят, когато ние приближаваме. Високото слънце напича през червения копринен балдахин, разстлан над главите ни, и окъпва сцената в топла, ярка светлина.
— Дами! — изрича той, докато ние правим реверанс. — Радвам се, че ще се присъедините към нас. Помните Ерик от кораба, нали?
— Разбира се — отвръщам аз. Не е нужно да поглеждам към Крес, за да видя празния поглед на лицето й. В онзи ден тя имаше очи само за принца. Съмнявам се, че ако я бяха накарали, щеше да може да посочи Ерик насред тълпата.
— Радвам се да те видя отново, Ерик — продължавам аз.
Той стрелка игривите си сини очи между Крес и мен и видимо се забавлява.
— И аз вас, лейди Тора. И двете изглеждате прекрасно, разбира се — прави ни комплимент той, докато ми издърпва стола. Когато се навежда напред, за да го избута под мен, той снижава гласа си, така че само аз да мога да го чуя. — Вие да не сте загубили някакъв бас?