Овладявам се да не направя гримаса.
— Кресцентия беше достатъчно любезна, за да ми даде роклята си назаем.
— Така ли? — отбелязва той, едва сдържащ смеха си. — Много мило.
— И нека се досетя — продължавам аз, като поглеждам към Крес, която вече е ангажирала Сьорен надълбоко в разговор за писмо, което е получила от баща си. — Нашият принц беше така добър да ви покани да се насладите на един добър обяд, преди да тръгнете към Вектурианските острови?
Той повдига тъмните си вежди и снишава гласа си.
— Аз съм се объркал, Тора. Става въпрос само за проблеми с търговските пътища. Не е чак толкова интересно.
Смея се.
— Търговски пътища или Вектурианските острови. За мен няма абсолютно никаква разлика. Все едно ще пътувате до Луната.
— Може би следващата година — шегува се той. — Но няма да ви лъжа. Очаква ме близо месец твърда храна и водниста бира. Затова ще се насладя на тази последна добра храна, дори и ако се налага да флиртувам с момичето, от което Сьорен не се интересува.
Поглеждам към Кресцентия и Сьорен и умишлено неправилно интерпретирам думите му.
— Честно казано, това да ми правиш компания ми се струва доста висока цена за плащане, без значение колко хубава ще е храната. Имаш най-искрените ми съболезнования.
Тънките му устни се извиват в самодоволна усмивка, преди да се наведе към Кресцентия.
— Знаете ли, лейди Кресцентия, първата ми задача беше на кораба на тейна. По това време бях дванайсетгодишен. Имах чувството, че се срещам с някой бог.
Неохотно Крес откъсва вниманието си от Сьорен, който веднага се пресяга за кристалната гарафа с вино. Той премества стола си с няколко сантиметра по-близо до моя и ми налива чаша. Течността е червена като прясна кръв. Той не поглежда към мен, а вместо това се е съсредоточил върху задачата си и й отделя цялото необходимо време. Един кичур златиста коса пада в очите му, но той не прави никакво движение, за да го избута настрани.
— Благодаря ти! — изричам аз след минута.
Ярките му сини очи се впиват в моите, взират се в очите ми за миг, преди да поклати глава и отмести поглед. Той знае, че не му благодаря за виното.
— Не го споменавай! — отвръща той. Не мога да кажа със сигурност дали думите му са проява на скромност, или е вид команда.
Отново настъпва напрегната тишина, изпълнена с неща, които не могат да бъдат изречени, лъжи, които се притеснявам, че той ще прозре. Затова се спирам на полуистини.
— Не мисля, че някога преди съм говорила с майка ти насаме. Беше… поучително. Аз я харесвам.
— Тя също те е харесала — казва той. Това, убедена съм, е лъжа. Трябва обаче да призная, че той лъже добре. Наблюдавам го внимателно за нещо издаващо го, но не намирам нищо. Сьорен бавно поема дъх и без да бърза, прокарва дългия си пръст по ръба на чашата с вино, взирайки се в него, сякаш ще гадае.
— Радвам се, че дойде днес. Ти реално нямаш причина да ме харесваш след всичко случило се, но аз бих искал да сме приятели.
— Ние сме — потвърждавам аз и челото ми се свъсва. — Съжалявам. Знам, че те поставих в неудобно положение. Но аз вероятно… се паникьосах. Не знаех към кого другиго да се обърна.
— Радвам се, че можах да ти помогна. Наистина.
Той все още не гледа към мен и въпреки уверението му, че сме приятели, помежду ни има скованост, която вчера не съществуваше. Дали пък не прибързах? Той обаче е тук и премина през доста неприятности, за да направи това възможно. Това трябва да означава нещо.
— Надявам се, че знаеш, Сьорен — прошепвам аз, с тон, подсказващ желание за флирт, — че ако някога имаш нужда от нещо от мен, аз с удоволствие ще ти го дам. Защото така правят приятелите, нали?
Той кимва, но очите му все още са така далеч. Аз променям тактиката. Преструването ми на девица в беда винаги ми оставя кисел вкус в устата, но не мога да отрека ефикасността му.
— Сърдит ли си ми? — питам го аз, преправяйки гласа си, така че да звучи несигурен и уязвим. Като язовирна стена, готова да се пропука.
Това го кара да ме погледне, а ръката му се отдръпва от винената чаша.
— Разбира се, че не — отвръща той. — Защо би си помислила това?
Аз повдигам рамене и хващам здраво ръцете си в скута.
— Вероятно си вложил големи усилия, за да уредиш това, и ми се струва, че целта не е била да впечатлиш Кресцентия — изричам аз и поглеждам към нея. Тя все още говори с Ерик, но хвърля подозрителни погледи към мен на всеки няколко секунди. Аз продължавам. — И все пак ти не ме гледаш. Почти и не ми говориш. Мога само да предполагам, че съм направила нещо, за да те обидя. Ако само ми кажеш за какво става дума…