— Защо си тук? — прекъсва ме той.
— Ти ме покани — напомням му аз. — Два пъти даже.
— Но ти не беше длъжна да идваш — отбелязва той. — Казах ти, че не бива да се чувстваш задължена.
— Не се чувствам — уверявам го аз. — Тук съм, защото искам да бъда.
— И все пак защо? — пита той. — След всичко, което ти беше причинено, белезите по гърба ти, нещата, които той ти причини. Ти би следвало да го мразиш. Да мразиш и мен.
— Не те мразя — изричам аз и с изненада установявам, че това е самата истина. Каквото и да чувствам към Сьорен, то със сигурност не е омраза.
Съжаление, може би.
Усещам как очите му се взират в лицето ми, но сега аз съм тази, която не може да го погледне. Фиксирам погледа си върху златната копринена покривка, докато си спомням как тъмните ръце на майка ми, покрити с лунички, я приглаждаха и придърпваха в ъглите, така че да се изправи. Тя все оправяше нещо, когато беше нервна, и аз съм наследила този навик от нея. Налагам си цялата воля, за да накарам ръцете си да стоят спокойно в скута ми, да не мачкам салфетката си или да въртя столчето на чашата ми за вино. Божествените камъни са все още здраво прихванати под ръкава на роклята ми, но се притеснявам, че някое мое движения ще ги освободи и няма да мога да обясня присъствието им.
От другата страна на масата Кресцентия дори е престанала да се преструва, че обръща внимание на Ерик, макар той все още да жестикулира буйно, докато разказва някаква преувеличена история. Очите й са впити в моите — остри, подозрителни и леко обидени.
Аз заставам малко по-изправена и се обръщам настрани от изненаданото лице на Сьорен.
— Крес, убедена съм, че Сьорен би се радвал да чуе за книгата, която баща ти ти донесе от Уилтъншайър. Онази за едноръкия рицар?
След като вниманието на Сьорен отново се е завърнало обратно към нея, Крес се изчервява от удоволствие и се хвърля в описание на фолклорната приказка и илюстрациите, които я съпровождат. Но аз вече не внимавам в това, което тя говори. Вече не усещам малкото разстояние между Сьорен и мен като претрупано с недоизречени неща. Сега то е изпълнено с недоизказани обещания.
Опитвам се да не гледам към него, тъй като не искам да причинявам повече напрежение между Крес и мен, но е невъзможно за постигане. Когато очите ни се срещат по средата на обяда, сърцето ми започва да бие забързано.
Защото успявам, казвам си аз. Докарала съм го точно където го искам и при това така скоро — толкова скоро — аз ще бъда свободна и никога повече няма да ми се наложи да откликвам отново на името Тора. Но това не е всичко. Не напълно. В Сьорен има нещо повече, отколкото ми се иска да мисля, и макар това да ме превръща в предател, аз го харесвам.
Когато настъпи моментът обаче, аз все пак ще го убия. Просто най-вероятно ще се почувствам малко по-виновна, отколкото смятах.
НЕУДОБНО ПОЛОЖЕНИЕ
ЩОМ СЕ ЗАВРЪЩАМ В СТАЯТА си, изсипвам откраднатите божествени камъни от ръкава си и издърпвам взетия назаем гребен на Кресцентия от косата си. Те блестят на приглушената светлина от свещ — тъмносините като мастило камъни Сюта в гребена, единичната висяща обица с прозрачни камъни Озам, гривната като верижка, инкрустирана с хиляди камъни Глейди, които са толкова малки все едно са прашинки. Това не са бижута, които някога съм виждала Кресцентия да носи, и се надявам, че ще мине известно време, преди тя да забележи липсата им. Гребенът е най-рисков за задържане, защото тя знае, че той е у мен, но не бих се изненадала, ако този детайл се е изплъзнал през доста просторните решетки на ума на Кресцентия.
Веднага щом си помислям това, у мен нахлува чувство за вина. Макар и да е каловаксийка, Крес е моята единствена истинска приятелка сред тях. Поведението й днес може и да не беше от най-любезните, но ако приятелство ни бе поставено на везни, то днешният ден щеше да е като дъждовна капка, сравнена с океан. А и честно казано, дори не мога да я обвиня за това.
През целия живот на Крес баща й я е бутал към принца, пълнейки главата й с идеи как ще бъде принцеса, после и императрица. Този път е избран за нея още докато е била в люлката, така че съвсем естествено е, че тя ще се бори за него. По някакъв странен начин аз я уважавам за това. Онази Кресцентия, която си мислех, че познавам, изобщо не беше боец.
— Не осъзнавах, че си такъв фен на бижутата, Тео — дочувам гласа на Блейз от стената.
Аз поглеждам към малката дупка и се усмихвам.
— Всъщност това са подаръци за вас — осведомявам го аз, докато вървя към стената му и провирам гривната през отвора.