— Това въобще не е в мой стил — отвръща ми той.
— Погледни по-отблизо!
Чувам подрънкването, докато златните връзки се удрят една в друга. Осветлението там трябва да е много слабо, но след няколко секунди чувам възклицание.
— Как успя… — гласът му заглъхва.
— Кресцентия има доста богата колекция. Надявам се, че няма да забележи няколко липсващи накита. Можете ли да ги използвате? — интересувам се аз.
Той се поколебава известно време, колкото няколко удара на сърцето.
— Мисля, че да — потвърждава той.
— Какво става? — пита Артемизия.
Прекосявам стаята, за да ида до нейната стена.
— Не се притеснявай, не съм забравила и вас двамата — казвам им аз и промушвам гребена през нейната дупка, а след това и обицата през тази на Херон.
— Малко са малки, но ще свършат работа — установява Артемизия. — Странна комбинация обаче, нали?
— Каловаксийските придворни обичат да ги носят като бижута — обяснявам аз. — Камъни Сюта за красота, камъни Озам за грация, камъни Хаза за топлина, камъни Глейди за сила.
— Ти се шегуваш — възмущава се Херон, изрича злобно думите, сякаш са отровни. — Използват ги като бижута?
— Много скъпи бижута.
— Е, ако някога е имало някакво съмнение, че на каловаксийците им се отказва живот в Отвъдното… — отбелязва язвително Блейз. Гривната звънти, докато той я обръща в ръцете си.
— Ти нали в действителност не вярваш на това? — намесва се Арт със сумтене. — Ако боговете се вълнуваха от подобни неща, или ако изобщо съществуваха, те със сигурност щяха вече да са се намесили.
Неочакваното презрение в думите й ме изненадва.
— Ти си пазител — отбелязвам аз. — Със сигурност вярваш в боговете.
— Аз вярвам в оцеляването — отвръща тя, но в гласа й има острота, която ме възпира да разпитвам повече. — И това е предостатъчно.
През стената почти усещам мислите на Блейз, които извървяват същия път като моите. През изминалото десетилетие идеята за Отвъдното беше единствената, която ме държеше, и не се налага да разпитвам Блейз, за да узная, че част от него също е жадувала за онзи свят. Там си представям как майка ми ме чака. Сънувах как ръцете й се обвиват отново около мен, а миризмата на цветя и земя все още е попила в нея, както когато беше жива.
Това е нещото, за което винаги си мисля, когато съм изкушена да използвам някой камък Хаза, както и думите на майка ми за смисъла на това какво е да си кралица. Колкото и да е изкушаваща тази сила, използването на камък без подходящото обучение — без да си бил избран от боговете — е светотатство, а прегрешилите души не биват допускани в Отвъдното. Те са обречени да се скитат по земята като сенки през останалата част от вечността.
— Е, убедена съм, че се радвате да научите как вашият труд в мините е бил в полза на една толкова красива кауза — добавям аз и прогонвам мислите за Отвъдното от ума си. — А сега моля всички ви да се обърнете с гръб. Трябва да съблека това ужасно нещо.
Започвам борба с роклята. Ще бъде трудно да я махна без помощ, но в момента не искам да викам Хоа.
— Аз не бих се преоблякъл в нещо прекалено удобно — отбелязва Блейз с приглушен глас. Надявам се, че го чувам така, защото лицето му е обърнато настрани от мен. — Убеден съм, че принцът ще те посети по-късно довечера.
Ръцете ми замръзват върху копчетата в основата на врата ми.
— Какво имаш предвид?
Херон се смее, а звукът е толкова силен, че на практика разтърсва стените.
— Той утре заминава за бог знае колко дълго. А след тази демонстрация на нежност по време на обяда, определено ще се опита да се сбогува както подобава.
Да се сбогува както подобава. Думите отекват в съзнанието ми, придружени от мисълта за устните на Сьорен върху моите. Благодарна съм, че в момента те не ме гледат, защото иначе щяха да видят как се изчервявам. Аз играя играта, напомням си аз, и ако една малка част от мен вярва в лъжата, то това само ще я направи още по-ефективна. Стига по-голямата част от мен да не забравя каква е реалността.
— Разбирам — отвръщам аз, като внимателно се старая гласът ми да прозвучи нехайно. Претърсвам гардероба си за нещо по-подходящо. Нещо, което да изглежда достатъчно случайно, сякаш не съм очаквала никого, но същевременно все пак да е красиво. Избирам един обикновен хитон в тюркоазеносиньо, завързан на кръста с широк златен пояс. Разкопчавам останалите копчета от роклята на Крес и я оставям да падне на пода, преди да навлека хитона през глава и да го завържа както трябва. — А аз дали трябва да се сбогувам подобаващо с него, какво мислите? Вече може да гледате.