— Предполагам, че да — споделя мнението си Блейз, макар да звучи така, сякаш му е неудобно. Чувам как се движи зад стената, стъпките му по каменния под. — Това е целта, нали?
— Това не би следвало да е особено предизвикателство. Той е доста красив за каловаксиец — добавя Херон.
Поклащам глава.
— Не е, каквото си мислите. Ще направя, каквото трябва. Но просто… — Загубвам мисълта си. — Не знам какво правя.
— Каквото и да правиш, изглежда, че има добър ефект — отбелязва Блейз.
— Това обаче са само думи. Бягам и вярвам, че той ще ме гони. Но никога не съм мислила по въпроса какво да правя, когато ме хване — признавам аз.
Моята изповед е последвана от мълчание, най-после нарушено от Артемизия.
— Някога целувала ли си момче? — интересува се тя. След което вероятно усеща колко неуместен въпрос е задала, защото неохотно добавя: — Ваше Височество.
— Не — признавам аз. — Не съм имала особено богат избор от възможности. Като се изключи Кресцентия — и сега Сьорен, — каловаксийците рядко ми засвидетелстват доброжелателство. А със сигурност не е имало никакъв романтичен интерес към мен.
В ума ми се появява похотливата усмивка на императора и чувам думите на императрицата като ехо: „Виждала съм го как те гледа… Той не е особено прикрит, нали?“. Но каквото и да е това, то със сигурност не е романтично. То е нещо друго, което кара всичко в стомаха ми да се пихтоса като пресечено мляко. Вероятно изглеждам точно толкова ужасно, колкото се и чувствам, защото Херон отново се засмива.
— Стига де, целувка с принца със сигурност няма да е нещо толкова лошо — казва той.
— Не знам — добавя Артемизия. — Не бих искала първият човек, когото ще целуна, да е синът на онзи, който разруши страната ми. На мен също би ми се догадило.
— Няма да е първият — обажда се Блейз, а гласът му е толкова тих, че първоначално не го разбирам.
— Не ми казвай, че се опитваш да защитиш императора, Блейз — отбелязвам аз и потъвам в леглото си, като се отпускам тежко назад. Вглеждам се в покрития с балдахин таван. — Обобщението на Артемизия е ужасно мило.
Блейз се прокашля.
— Не. Аз казвам, че това няма да е първата ти целувка.
Надигам се на лакът и поглеждам към стената на Блейз, иска ми се да видя лицето му. Не ми изглежда особено честно, че той може да вижда моето. Дали се е изчервил? Неговото лице ставаше яркочервено, когато се ядосваше, но аз не мога да си спомня дали някога съм го виждала смутен.
— Това не се брои — отвръщам му аз.
— Какво не се брои? — пита Артемизия.
Блейз не й отговаря, така че аз го правя.
— Когато бяхме малки, видяхме как други хора се целуват. Нали знаете, по градинките и на банкетите. Астрея невинаги е била толкова пуританска, преди каловаксийците да нахлуят. Така че… и ние решихме да го изпробваме…
— Не, не се брои — отсъжда Артемизия, преди да мога да довърша изречението си.
— Целувката си е целувка — измънква Блейз.
— Говориш като човек, който никога не се е целувал истински — подиграва му се тя.
— Добре — съгласява се Блейз и по гласа му мога да усетя намръщеното му изражение. — Стига празни приказки. Артемизия, искам да провериш майка си. Да видиш дали тя е взела решение. Знаеш я каква е. Ако тя иска да стигне преди принца на Вектурианските острови, то ще трябва да тръгне най-късно тази нощ.
— Корабът на майка ми е по-бърз от всеки каловаксийски кораб — подсмърча тя.
— Аз бих предпочел да не поемаме рискове. Херон, можеш ли да използваш камъните Озам, за да станеш невидим? — интересува се той.
— Лесно — отвръща Херон.
— Добре, защо не се поразходиш тази вечер из двореца? Да видиш какво можеш да чуеш.
— Най-накрая — казва той и въздиша силно. — Без да се обиждаш, Тео, но тази стая е прекалено тясна за мен.
— Докато си навън, Артемизия, можеш ли да намериш една кама за Тео? Нещо тънко и леко, което лесно да може да се скрие? — продължава Блейз.
— Разбира се, че мога — отвръща тя обидено, че дори я пита.
— Ако някой от вас не се върне до изгрев-слънце… — гласът му замира. Изчаквам го да довърши. Какво ще направи? Ще изпрати хора да ги търсят? Или сам ще го направи? Той самият, изглежда, не знае отговора, защото след миг само въздъхва. — Просто се върнете до изгрев-слънце.
— Да, сър — отговаря Херон. Артемизия отеква като ехо секунда по-късно и далеч по-саркастично.
Следват звуци от разместване, от отваряне и затваряне на плъзгащи се каменни врати. Меки стъпки се отдалечават надолу по коридора в противоположни посоки. И тогава оставаме само Блейз и аз. Започвам да усещам присъствието му много осезаемо. Почти мога да доловя дишането му, сърдечния му ритъм.