— Не е нужно да правиш това — започва той след малко. — Само кажи една дума, Тео, и аз ще те измъкна оттук. Можем да идем надалеч, да си намерим съюзници, да съберем сили и да атакуваме, когато вече сме сигурни, че сме достатъчно силни. Това няма да е бягство. Не съвсем.
Предложението му е примамливо. Никога повече няма да съм затворничка на императора, никога повече няма да усещам развратния му поглед и никога повече няма да ми се налага да се питам дали това ще е денят, в който той най-накрая ще ме пречупи. Дали това ще е денят, в който ще загубя и остатъка от себе си завинаги. Но и двамата знаем, че нещата не са толкова прости.
— Това може да отнеме десетилетия — посочвам аз. — И съществува възможност да не успеем. Всеки, който би могъл да ни помогне, най-вероятно е твърде уплашен от каловаксийците, за да го направи. Другото е нашият най-голям шанс и ние можем да го направим. Знам, че можем.
Той не казва нищо за момент и аз започвам да се чудя дали ще започне да спори с мен, дали ще настоява да ме изведе на безопасно място, за да изпълни обещанието си към Ампелио.
— Влизам — изрича той вместо това.
Аз не протестирам. А и в действителност не искам да го спра. Колкото и опасно да е, близостта му до мен е и успокояваща. Когато мога да го видя и да го докосна, аз съм малко по-уверена, че той не е просто плод на по-лудата част от мен, която си го е измислила.
Той напуска стражевата стая доста по-тромаво от другите двама, макар че се опитва да бъде тих. Вратата ми проскърцва, докато се отваря, и той се вмъква вътре. Нямам ключалка, но той я затваря здраво зад себе си, преди да се обърне и да ме погледне.
— Ти криеш нещо — усъмнява се той.
Аз крия толкова много неща. Предупреждението на императрицата, нарастващите ми чувства към Сьорен, приятелството ми с Кресцентия. Дори и да исках да му кажа какво не е наред, аз просто нямаше да имам представа откъде да започна. И за двама ни ще е по-лесно, ако продължавам да лъжа.
Разсмивам се леко истерично.
— Просто съм притеснена. Можеш ли да ме обвиняваш за това? Имам чувството, че балансирам върху ръба на отвесна скала и дори лекият бриз ще ме бутне надолу. — Той отваря уста и аз знам, че отново ще предложи да ме измъкне оттук. Не съм обаче убедена, че ще мога да откажа втори път. — Всичко ми е в кърпа вързано. Ти сам го видя. Те всички ме подценяват. И няма да се усетят откъде им е дошло, когато ножът ми се забие в гърбовете им.
Когато бяхме деца, ние играехме на една игра, в която всеки щипеше другия по меката страна на ръцете, за да видим кой пръв ще реагира, кой ще се разплаче, ще си издърпа ръката, или дори ще мигне. И сега се чувствам така. Кой от нас първи ще покаже страха си? Няма да съм аз. Издържам погледа му и стискам челюсти, като се опитвам да излъчвам увереност, която вътрешно не усещам.
Той въздъхва и отмества поглед.
— Добре се справяш, но не мога да не мисля, че ако Ампелио беше тук, щеше жив да ме одере затова, че съм се съгласил с този план. Аз му обещах, че ще те опазя и няма да те пусна в ръцете на врага.
— Сьорен беше твоя идея, Блейз, и при това доста добра. — Поколебавам се. Фокусирам се върху стената зад него. Ако го погледна, убедена съм, че той ясно ще види тайните ми. — Той не е като баща си. Не е жесток.
— Мисля, че си права — изрича Блейз, след като си поема дъх. — Но Артемизия също е права. Първата ти целувка не бива да е с него.
Аз го поглеждам изненадано. Очите му изведнъж се взират в моите, и то с такова напрежение, че не мога да погледна настрани. Не че искам.
— Ти нали каза, че първата ми целувка е била с теб — изненадана съм, че гласът ми е равен, когато сърцето ми бие толкова бързо.
— Ами — започва той и прави крачка към мен. А след това още една. Спира чак когато помежду ни остават само няколко сантиметра, които ни разделят. Когато отново проговаря, гласът му едва ли е по-силен от шепот и аз усещам топлия му дъх по бузата си. — Казаха ми, че това не се брои.
Устата му се приближава до моята. Искам да го отблъсна и едновременно желая да се притисна до него. Блейз ме ужасява, но и ме кара да се чувствам в безопасност. Той ми напомня за времето, когато бях обичана, защитена и без белези. Как може един човек да представлява толкова много различни неща? Как може той да ме кара да усещам толкова много различни неща?
Преди да мога да се откажа, вдигам главата си нагоре и устните ми се опират в неговите. За секунда той е неподвижен и усещането е почти същото, както когато се целувахме като деца — сякаш повтаряхме движенията, без да изпитваме някаква истинска нужда. И точно когато решавам да се отдръпна, устата му омеква под моята и той ме целува отново. Топлите му ръце ме хващат за кръста и ме придърпват по-близо до него, а топлината им прониква през коприната на моята рокля. Когато се отдръпва, все още е достатъчно близо, за да мога да усетя дъха му върху устните си.