— Толкова си красива — прошепва ми той, а гласът му е тих като дъх.
— Наистина ли? — питам и накланям глава с повдигнати вежди. — А пък аз си мислех, че трябваше да си остана със сивата рокля.
Той изсумтява и ме превежда през малката вратичка в задната част на гардероба, която е достатъчно голяма, за да може да се пропълзи през нея.
АМИНЕТ
ТУНЕЛЪТ Е ТЕСЕН И СЕ налага да се пълзи близо пет минути, преди да стане достатъчно висок, че да е възможно да се ходи през него наведен и в индианска нишка. След още десет минути той вече има размерите на обикновен коридор и Сьорен закрачва до мен. Оттук тръгват и се вият множество тунели, които отиват кой знае къде. Блейз и аз така и не сме ги открили, но сега те могат да се окажат полезни.
Макар че няма никаква светлина, очите ми се адаптират достатъчно, за да мога да видя мръсотията, размазана по бузата му и по светлата му коса. Съдейки по начина, по който ми се усмихва, аз съм сигурна, че съм в абсолютно същото състояние, но нямам нищо против. Определено предпочитам мръсотията пред пепелта. Опитвам се да пренебрегна трепета в стомаха си, породен от усмивката му, но тя толкова рядко озарява лицето му, че не мога да се въздържа и се усмихвам в отговор.
— Имаш нещо — обяснявам му аз и се пресягам, за да изтъркам мръсотията от бузата му. Кожата му е хладна под върховете на пръстите ми и леко груба от призрачната му набола брада. Рязко отпускам ръка и ускорявам крачка. — Как намери този тунел? — интересувам се аз.
— Дворецът е пълен с тунели — информира ме той. — Трябва просто да ги потърсиш. Този отива до стаята ми, както и до няколко други стаи в северното крило. Има един тунел, който мисля, че отива в тъмницата, но не съм го използвал.
— Чувствам се малко глупаво, че така и не съм разбрала за вратата в гардероба ми — обяснявам му аз.
— Е, с тези Сенки, които те наблюдават, трудно можеш да се отдадеш на изследване на района — отбелязва той. — Те винаги ли са там?
— Винаги — потвърждавам с въздишка, която се надявам да прилича на изпълнена с тъга, без да звучи като хленч. — Затова се наричат Сенки.
— Дори и когато спиш? Дори и когато се преобличаш? — Той се мръщи.
— Не мога да направя нищо особено по въпроса — посочвам аз, надявайки се, че това няма да засили рицарското му чувство до следващото му ниво и че няма да опита да ме отърве от тях. Не съм много сигурна как бих могла да го разубедя, без да прозвуча подозрително.
— Според слуховете те и бездруго са евнуси. Императорът не би искал да рискува някой да повреди собствеността му — добавям аз с многозначителен поглед. Въпреки мрака, на мен ми се струва, че той като че ли позеленява от яд. — Къде отиваме, Сьорен? — питам все пак.
— Още малко нататък — отвръща ми той, докато върви с няколко стъпки пред мен и опипва каменните стени.
— Това ли е всичко, което ще ми кажеш? — шегувам се аз.
Той поглежда през рамо към мен и повдига вежди.
— А аз си мислех, че елементът на изненада ще те впечатли и ще засили желанието ти за приключения — информира ме той.
— Какво те прави толкова сигурен, че въобще имам такова желание? — продължавам аз закачката.
— Наречи го интуиция. — Той намира камъка, който търси, и го избутва навътре. Този се движи много по-лесно от онзи, който използвах за срещата ми с Блейз.
Външният въздух целува кожата ми, изненадващо студен и миришещ на морска сол.
— Пристанището? — питам аз, докато излизам от тунела. Под краката ми земята се променя от камък на пясък. В далечината се разбиват вълни. — Не. Плажът — осъзнавам аз и примижавам, за да огледам хоризонта.
— Ти каза, че обичаш морето — казва ми той. — И аз също. Но не това е изненадата.
Той ме хваща за ръката толкова непринудено, сякаш го е правил хиляди пъти досега. Пръстите ми се преплитат с неговите, а мазолестата му длан се притиска в моята, докато ме дърпа след себе си. Макар да знам, че всичко това е част от игра, която оркестрирам, нещо в мен иска да го пусне не защото докосването му е отблъскващо, а защото би следвало да бъде, а пък не е. Точно както посочи Артемизия, това е синът на мъжа, който е унищожил всичко и всички, които някога съм обичала. Момчето, което изби деветима от моите хора само защото баща му нареди да го направи. Аз не би следвало да искам да ме докосва, но го правя.
Той ме води през една дюна към брега, където вълните се плискат в пясъка, и малка тъмна форма се поклаща само на няколко метра от нас. Лодка, ако може наистина да се нарече така. Това не е нито дракар, нито дори шхуна. Това е едномачтова платноходка с голяма мачта, малък корпус и сгънато черно платно.