— Ти обеща на Сенките ми, че ще се върна след два часа — напомням му аз. — Какво точно си намислил?
— Само едно кратко пътуване. Не се притеснявай, тя е изключително бърза — ще имаме достатъчно време — уверява ме той.
Помага ми да се изкача в люлеещата се платноходка, преди да ме последва, и запалва фенера, висящ на мачтата. Когато той светва, лодката се облива от приглушена, златиста светлина. Тя е малка и лека като структура, в типичен каловаксийски стил. На празната палуба има проснато дебело вълнено одеяло, върху което има кошница от ракита и втори фенер, който не позволява на вятъра да го изгаси. Сьорен се захваща за работа, развързва въжето, което държи лодката към скалите.
— Долу има кабина, ако предпочиташ да влезеш вътре — предлага той.
— Не, тук горе ми харесва — отвръщам аз. С откритото небе над мен, почти се чувствам свободна. — Имаш ли нужда от помощ?
— А, ето това е най-страхотното нещо на „Уоз“. Тази лодка няма нужда от екипаж. Единствено от мен — обяснява ми той, преди да ми подхвърли кутия с кибрит. Колкото и малка да е тя, това е най-опасното нещо, което са ми поверявали при толкова малко надзор. Нямам право дори да използвам нож за пържола, когато ям сама в стаята, макар да не разбирам кого точно си мислят, че ще се пробвам да убия. Хоа ли? Или може би се притесняват, че ще опитам да се самоубия.
— Можеш ли да запалиш другия фенер?
Отвръщам му, че мога, макар да не съм сигурна в това. Виждала съм други хора да палят кибрит, но никога не съм го правила сама. Първите ми опити са непохватни и счупвам няколко клечки, преди най-накрая да запаля една. Изплашвам се толкова много, че едва не я изпускам. Но успявам да запаля фитила, преди клечката да е изгорила пръстите ми.
— Уоз — повтарям аз като ехо след като фенерът е запален. След това се отпускам до него и лягам по гръб, взирайки се в черното кадифено небе отгоре, обсипано с хиляди диаманти. — Ти си нарекъл кораба си на Богинята на котките?
— Това е дълга история. — Той дърпа един лост на мачтата, който кара платното да се развие и да изплющи на вятъра.
— Имаме само два часа — напомням му, подпирам се на лактите си и наблюдавам как регулира ъгъла на платното, за да улови вятъра. Бялата му риза се развява и повдига от бриза, разкривайки твърдите мускули на стомаха му. Опитвам се да не се вглеждам, но той улавя погледа ми и се усмихва.
— Ще стигнат. — Преглежда платното за последен път, колкото да се увери, че ще се отправим в правилната посока, след което идва и сяда до мен — по-близо, отколкото си мисля, че би посмял, ако бяхме където и да е другаде. Помежду ни все още има два-три сантиметра, но дори и това малко пространство се усеща като наелектризиран въздух, преди да удари мълния. — Лодката е подарък от баща ми за седмия ми рожден ден, но тогава тя беше просто един корпус. Ние имаме традиция момчетата сами да изградят първия си кораб. Отне ми четири години, преди тя да става за морето, и после още две, преди да се превърне в нещо, с което да мога да се гордея. Сега обаче е най-бързата в пристанището.
— Впечатляващо — признавам аз и поглаждам с ръка пода от полирано дърво, отвъд ръба на одеялото. — Но какво общо има това с котките?
Пръстите му си играят с една бримка в одеялото и раздърпват вълната.
— Доковете са пълни с котки, сигурно си ги забелязала. Разбира се, по-опитните моряци знаят и разпръскват кори от портокали по палубите си, за да държат котките настрани от лодките си, но никой не се сети да ми каже за това. Предполагам, че са се забавлявали да гледат арогантния принц как умира от неудобството, когато заварва на корабчето си десетки котки, които лежат и го чакат. На всичкото отгоре те взеха, че ме харесаха. Някои от тях ме следваха из пристанището като малки патенца, тътрещи се след майка си. Мъжете започнаха да ме наричат Уозкин.
Дете на Уоз. Определено не е от най-свирепите прякори. Засмивам се, опитвам се да го скрия, но виждам, че Сьорен също се смее. Не мисля, че досега съм го чувала да се смее, но нещо в него се промени, откакто напуснахме двореца. Той е по-мек, по-прям тук.
— Прякорът си беше заслужен, признавам — поклаща глава той. — А и аз самият се бях привързал към малките зверове. Те не притесняваха никого. Корабът си беше все така топъл и миришеше на риба — продължава той и вдига рамене. Опитва се да направи историята забавна, но в очите му има тъмнина, която не иска да се махне.