— На баща ти не му е харесало, че наследникът му е бил свързан с богинята на котките — досещам се аз.
Изражението му е напрегнато.
— Той смяташе, че това е непристойно за който и да е каловаксиец, да не говорим пък за принц. Каза ми, че или аз трябва да се погрижа за това, или той ще се намеси. Бях на девет, но вече знаех какво означават думите му. И аз се опитах, но обелките от портокали не помогнаха. Те толкова бяха свикнали с мен, толкова се бяха привързали, че каквото и да направех, нямаше да се махнат.
— И той ги е убил ли? — предполагам аз.
Сьорен се поколебава, преди да поклати глава.
— Аз го направих — признава си той. — Изглеждаше ми… по-благородно. Те бяха моя отговорност. И аз го направих колкото се може по-безболезнено. Отрових водата, която им дадох. След това никой повече не ме нарече Уозкин. Поне не и в лицето ми.
Той гледа право напред, сините му очи са се залепили за хоризонта, а изражението му се е върнало към обичайната смръщена твърдост.
Това е тъжната история на едно защитено дете. Мъртвите домашни любимци не са толкова трагични, след като си видял как майка ти бива заклана, когато си намушкала собствения си баща в гърба, докато той ти е пеел приспивна песен. Но все пак това е неговата болка. Неговата загуба на илюзии. Това е моментът, в който е престанал да бъде дете. Имам ли право да кажа, че това не е ужасно?
— Съжалявам — изричам аз.
Той поклаща глава и се насилва да се усмихне.
— Баща ми не е станал император, защото е бил мил човек. Ти го знаеш по-добре от всеки друг.
— А аз пък си мислих, че е станал император, защото се е родил в правилното семейство.
Поглежда ме косо.
— Като трети син — допълва. — Ти не си ли чувала историята?
— Майка ти ми разказа за сватбата си. Тя част от тази история ли е? — подпитвам аз и се мръщя. Императрицата ми беше казала, че той е убил братята си, но по неясно какви причини аз си ги бях представила по-млади. Виждала съм как втори или трети синове се държат в света около тях. Те са гладни за вниманието и обичта на всеки, или пък се опитват с всички сили да станат невидими. Императорът не прави ни едно от двете. Той се държи като господар на земята, по която ходи, господар на въздуха, който диша. Предполагам, че затова бях решила, че е роден такъв.
Сьорен свива рамене.
— Когато баща ми иска нещо, той си го взима — заключава той. — Другите да вървят по дяволите.
В думите му има нотка на огорчение, но собствената ми ярост го удавя. Моята страна беше едно от онези неща, които той е искал. Както и моите хора. Самата мен. Това така и не свършва и никога няма да свърши. Не и докато някой не го спре.
— Като капитан на този чудесен кораб аз имам правото да налагам правила — обявява Сьорен отривисто.
— Правила? — питам аз и повдигам вежди.
— Е, едно правило — поправя се той. — Повече никакви разговори за баща ми.
— Или какво? Ще ме хвърлиш зад борда ли? — дразня го аз.
— Има талпа, по която да балансираш — той се изправя и отваря кошницата от ракита, от която изважда бутилка вино, — но няма никакви чаши.
— Деликатната ми дамска чувствителност протестира най-яростно — заявявам аз.
— За талпата или за липсата на чаши? — пита той, вадейки със зъби тапата от бутилката.
— Липсата на чаши. Предполагам, че талпата е добре полирана. — Той ми подава отворената бутилка вино и аз отпивам малка глътка, преди да му я върна обратно. Даже не е глътка — трябва да запазя разсъдъка си. — Какво друго си донесъл? — питам аз и кимам към кошницата.
Той пие на големи глътки, преди да ми върне бутилката и да започне да ровичка в кошницата. Изважда от там малка какаова торта, все още топла от фурната, и две вилици.
— Вилици! — възкликвам аз и пляскам с ръце от радост. — Ако не беше донесъл вилици, мисля, че с удоволствие щях да мина по талпата.
Той ми подава едната, но когато се пресягам да я взема, той я издърпва назад.
— Само ми обещай, че няма да ме наръгаш с нея — моли ме той. Гласът му е шеговит, но в стомаха ми се излива чувство на вина.
— Не ставай глупав — възмущавам се аз шеговито. — Ако те убия тук, как ще се върна на брега?
Той се усмихва и ми подава вилицата. Не съм сигурна дали това се дължи на самата торта, или на всичко останало — океана, чувството за свобода, начина, по който Сьорен ме гледа, — но това е най-вкусното нещо, което някога съм опитвала. Макар тортата да е достатъчно голяма, за поне четирима души, след малко от нея не остава нищо освен трохи. И двамата сме преяли и лежим мързеливо по гръб, с глави, допрени под ъгъл една до друга.