— Каква е астрейската дума за торта? — пита ме той ненадейно.
Това е опасен въпрос. След обсадата, всеки път, когато проговорех на астрейски, аз бивах удряна. Силен шамар по лицето, юмрук в ребрата ми, от който ми оставаха синини, ритник в стомаха, който ми изкарваше въздуха. Не знаех ни дума на каловаксийски, но се научих бързо. Когато го говорех с моите Сенки, е друго, но сега се усещам като в капан. Когато се обръщам, за да погледна Сьорен, лицето му е открито и невинно.
— Крейя — отговарям след секунда. — Но думата се отнася за по-леки торти, обикновено лимонени или от някакъв друг вид цитрусови плодове. Те бяха по-често срещани. А тази биха нарекли дарейя.
— Дарейя — повтаря като ехо той със силен акцент. — А вино?
Надигам бутилката. Виното е леко и свежо и въпреки че съм изпила само наполовина от това, което Сьорен погълна, вече чувствам как то се прониква в мен, затопля ме и ме успокоява като кашмирено одеяло.
— Винта — уча го аз. — Това нашето щеше да е пола винта. Ако беше червено, щеше да е роей винта.
— Пола винта. — Той взима бутилката от мен и отпива още една глътка. — А кораб?
— Баут.
— Вятър?
— Озамини.
— Koca? — Той се пресяга, за да докосне моята, завъртайки един кичур около пръста си. Аз го гледам омаяно. Приближавам се неусетно до него. Това са чувствата на Тора. Те не ми принадлежат. Аз знам кои са враговете ми.
— Фолти — изричам аз след секунда.
— Океан? — Усещам дъха му по бузата си, докато той се приближава още по-близо. Лицето му сега заема целия ми кръгозор, заличавайки небето, звездите, луната. Единственото, което виждам, е него.
— Сютана. — Думата излиза като издихание.
— Целувка? — Очите му остават вперени в моите.
Преглъщам.
— Амине.
— Амине — повтаря той, наслаждавайки се на всяка сричка.
Би следвало да съм подготвена за устните му, които се придвижват към моите. Колкото и малко опит да имам, знам, че целувката предстои. Това е, над което работих още от първата ми среща с Блейз. Но не съм подготвена за това колко много искам той да го направи. Не аз като Тора, пречупеното момиче, или Теодосия, отмъстителната кралица. Само Тео — и двете заедно, и същевременно ни една от тях. Само аз. И може би тук навън, където няма кой да ни види освен звездите, аз мога да бъда себе си дори и само за миг.
Така че, когато той ме целува, аз си позволявам да отвърна на целувката му, просто защото го желая. Искам да усетя устата му върху моята и да вкуся дъха му. Искам да почувствам мазолестите му ръце върху кожата ми. Искам да се свия в прегръдката му, докато не забравя Блейз, Ампелио, майка ми и десетките хиляди хора, които се нуждаят от мен. Докато ние не станем двама безименни, без минало, само с бъдеще.
Но аз не мога да забравя, нито за миг.
— Амине — прошепва отново Сьорен срещу устните ми, преди да се отпусне по гръб. — Не те доведох тук заради това, нали знаеш?
— Знам — отвръщам аз, опитвайки се да се окопитя.
Аз съм Теодосия Айрин Хазара, кралица на пламъка и яростта. Аз съм единствената надежда за моя народ. Не мога да ги предам.
— Ако целта ти беше да ме съблазниш, то нямаше да започнеш с историята за котките — продължавам аз.
Той се засмива и ме бутва леко по рамото.
— Аз просто… осъзнах, че няма да те видя поне няколко седмици. И никак не ми хареса да си мисля за това.
Обръщам се на една страна, за да съм лице в лице с него, и се подпирам на лакътя си. На трептящата светлина от фенера неговите черти са по-меки, невинни.
— Ти също ще ми липсваш, Сьорен — тихо му признавам аз.
Той се смръщва.
— Наистина ли? — Пресяга се и хваща ръката ми, проследявайки на случаен принцип линиите по дланта ми с показалец. Колкото и дребен да е този жест, той все пак ме кара да настръхна. — Как?
— Какво как?
— Как можеш да ме гледаш и да не виждаш него? — Устата му се изкривява, докато изрича думите. Не е нужно да питам кого има предвид.
— Е, сега вече се налага да се отправиш по талпата — уведомявам го аз и издърпвам ръката си от неговата. — Може и да си капитан, но не можеш да нарушаваш собствените си правила…
— Говоря сериозно, Тора — отбелязва той. Макар името да ме пробожда в корема, аз съм благодарна за него. Имах нужда от напомнянето, че този балон, който създадохме, не е реален. Че човека, когото той вижда, когато ме погледне, не е истински.
— Преди не можех — признавам му. — Всички вие ми бяхте неразличими — ти, императорът, тейнът. — Аз поклащам глава и поемам дълбоко дъх. — Можеш ли да си представиш какво беше да се събудиш в свят, в който си в безопасност, обичан и щастлив, и да заспиш в Друг, в който всички, които си обичал, са мъртви и ти си заобиколен от непознати, които ти позволяват да живееш само защото това е удобно за тях?