— Не.
— Не — повтарям и аз. — Защото ти беше само с една година по-голям от мен, когато това се случи. Вината не беше твоя и аз го знам. Ти не си баща ти.
— Но…
— Ти не си баща ти! — отново казвам аз, но този път по-твърдо.
Изражението му се смекчава и аз осъзнавам колко много е имал нужда да чуе тези думи, дори и да не им вярва. Може би неговият интерес към мен не е обикновено желание да спаси девица в беда. Част от него също иска да бъде спасен. Ако той е оцапан от греховете на баща си, тогава може би аз съм единственият човек, който може да му ги опрости.
Приближавам се още до него и вдигам ръка, за да я поставя на бузата му. Очите му са тъмни като водата около нас.
— Яна кребести — изричам аз.
Чувствам как буцата в гърлото му подскача, докато той преглъща.
— Какво означава това?
Всъщност може да означава всичко, а и той няма как да знае дали му казвам истината. Можех да му каже, че планирам да го убия, че мразя всеки каловаксиец в Астрея — включително и него, и че няма да се спра, докато не ги видя всичките мъртви. Той така и нямаше да разбере разликата.
— Означава: вярвам ти.
— Яна кребести — повтаря той.
Преодолявам малкото пространство помежду ни и докосвам устните му с моите. Първоначално леко, а после, след като ръката му се вкопчва в пуснатата ми коса, закотвяйки ме към себе си, мекотата изчезва. Целуваме се така, сякаш се опитваме да докажем нещо, макар изобщо не мога да си спомня какво точно. Вече не помня коя съм точно. Съзнанието ми се замъглява — Тора, Тео, Теодосия. Всичко се изплъзва, докато единственото, което има значение, са устните, езиците, ръцете и дъхът, който никога не е достатъчен. Претъркулвам се върху него и косата ми пада около нас като завеса, която ни откъсва от останалата част на света. Сега е по-лесно отвсякога да се преструваме, че нищо друго не съществува освен това, освен нас.
Той най-вероятно усеща същото, защото когато вече не можем да се целуваме, той просто ме задържа до себе си, лицето ми е притиснато в извивката на врата му и той прошепва в ухото ми:
— Можем да продължим да плаваме. След ден ще бъдем близо до Естена. До седмица ще сме преминали Тиморий. След месец — Брака. А след това, кой знае. Можем да плаваме, докато стигнем някъде, където никой не ни познава.
Колкото и предателски да звучи това, мога да си го представя. Живот, в който короната — дали от злато, или от пепел — не се стоварва тежко на главата ми. Живот, в който не съм отговорна за хиляди хора, които са гладни, слаби и бити всеки ден. Живот, в който мога просто да бъда момиче, целуващо момче, просто защото така го искам, вместо да съм кралица, целуваща принц, защото той е ключът към възстановяването на страната й. Това би бил хубав живот и доста по-лесен в много отношения. Но няма да е моят живот и макар той може би да мрази баща си и неговия свят, нямаше да бъде и неговият живот.
Все пак е хубаво за кратко да се престорим.
— Чувала съм, че в Брака имат деликатес, наречен инту накара — нарушавам тишината аз.
Той се смее.
— Сурова морска змия. Това е деликатес само защото е голяма рядкост, а не защото е много вкусно. Повярвай ми. Има точно този вкус, който можеш да си представиш за змия.
Сбръчквам нос и целувам малката част открита кожа на рамото му, точно над яката на ризата му.
— А ако въпреки това искам да го пробвам? — питам аз.
— Тогава ще получиш всичкото инту накара, което пожелаеш — уверява ме той. Пръстите му са заплетени в косата ми, която той разресва напосоки. — Макар че много съжалявам да го кажа, но след това няма да има амине.
— Аминеи — поправям го аз. — Множественото число е аминеи. — Например тази сутрин се събудих, без никога да съм получавала амине, но към момента вече преживях три аминеи. С две различни момчета. Изтласквам от мислите си спомена за Блейз и неговата объркваща целувка и се концентрирам върху Сьорен. — Но защо казваш така?
— Защото инту накара е известно с това, че причинява ужасен дъх.
— Така ли? — питам аз и се подпирам на ръката си, докато поглеждам надолу към него. — Мисля, че няма да успееш да се въздържиш.