Ръката му оставя косата ми и се премества по-долу на кръста ми.
— Мисля, че подценяваш вонята. Казват, че можеш да я надушиш от четвърт миля.
— Отвратително — съгласявам се и аз.
Той се смее и отново ни прекатурва, така че сега да се извисява над мен, а златистата му коса, която е дълга до раменете му, да гъделичка бузите ми, докато той още веднъж ме целува мързеливо и бавно по устните. Когато Сьорен се отдръпва, аз се повдигам и чак тогава прекъсвам целувката.
— Някой друг ден ще те заведа в Брака и ще можеш да изядеш точно толкова инту накара, колкото искаш, но вече почти е време да те връщам.
Сядам и го наблюдавам как се връща към руля, завърта лодката в обратна посока и ни насочва към брега. Сезоните се сменят и нощта е станала изненадващо студена, така че когато се изправям, издърпвам одеялото около себе си, обвивам го около раменете си и отивам зад него. Откритите части на ръцете му настръхват, така че аз обвивам одеялото и около него. Ако се изправя на върха на пръстите си, ще съм достатъчно висока, за да поставя брадичката си върху рамото му.
— Обещаваш ли? — питам го аз.
— Обещавам ли какво? — отговаря той, като обръща леко глава, така че дъхът му да докосва устните ми.
— Да ме отведеш оттук.
Ъглите на лицето му се втвърдяват и аз отново започвам да се тревожа, че съм надценила картите си. Говоренето на астрейски и цялото това среднощно плаване може да се смятат за предателства, но те са дребни. Такива, които могат да бъдат опростени, макар и не без съответната цена. Но бягство — не само смътни планове, а истинско обещание, — това е нещо напълно различно. А Сьорен е достатъчно умен, за да знае това. Той е достатъчно умен, за да разбере какво точно искам от него.
Той въздъхва и целува челото ми.
— Някой ден — отронва той. Не е достатъчно, но поне е начало.
ТЕСТ
НИЕ СИ РАЗМЕНЯМЕ БЪРЗИ, ОТЧАЯНИ целувки по целия път на връщане, едва успявайки да се вместим в рамките на двата часа, отпуснати ни от Блейз. Сьорен и аз приемаме вечерния час много сериозно поради съвсем различни причини. Сьорен се страхува, че моят страж Сянка ще ни издаде на императора, докато аз се притеснявам, че Блейз ще си помисли, че съм в беда, и ще извърши нещо безразсъдно. Дори когато Сьорен ме целува пред вратата, водеща към гардероба ми, аз не мога да се възпра и продължавам да си мисля за целувката на Блейз от по-рано. Техните черти се размиват в съзнанието ми, докато накрая не мога точно да различа кой кой е.
— Ще се видим, когато се върна — обещава ми Сьорен. — Ще ти донеса нещо за спомен.
Спомен от Вектурианските острови, напомням си аз. Спомен от страна с нищо по-различна от моята, която Сьорен и хората му ще завладеят. Защото те са нашественици. И той е точно такъв.
Целувам го за последно, преди да отворя вратата на коридора и да започна да пълзя.
Зад мен ключалката изскърцва, когато се затваря, и макар да знам, че той прави това, за да задържи другите хора навън, аз имам чувството, че всъщност то е, за да ме задържи вътре.
Когато влизам, в стаята ми е тихо, като се изключи силното хъркане, долитащо иззад стената на Херон.
— В кърпа ми е вързан — казвам на когото ме слуша. — Или почти. Вече е наполовина влюбен в мен, а когато се върне от Вектурианските острови, ще мога да го довърша. Как се движат останалите неща?
Блейз се прокашля.
— Майката на Арт тръгна тази вечер, а корабът й е бърз. Би трябвало да стигне няколко дни преди тях. Няма да има много време да се подготвят сериозно, но може би ще успеят да ги задържат в залива. Каловаксийците мислят, че обсадата ще бъде лесна. Ако видят, че неприятностите са повече, отколкото си струва, много е възможно те и да се откажат.
Кимвам.
— Другите спят ли?
— Да. Почти изгрев-слънце е — отбелязва той.
Тялото ми е изтощено, но умът ми е буден, изпълнен с мисли за Драгонсбейн, свободата и звука от редкия смях на Сьорен. Опитвам се да не мисля за Блейз и неговата целувка, както и за това, че не искаше да ме погледне.
— Мисля да се присъединя към тях — информирам го аз и изпълзявам в леглото, без да си правя труда да си сменя роклята. — Ти трябва да направиш същото.
— Не съм уморен — отказва той. — А и освен това, някой трябва да наблюдава.
Започвам да протестирам, но напипвам под възглавницата си нещо твърдо, така че се протягам. Първият предмет е тънко острие от полирано сребро, прибрано в ножница. Бях забравила колко елегантни са астрейските ножове с филигранни дръжки и малки остриета — така различни от назъбените железни мечове, които каловаксийците предпочитат. Като онзи, с който убих Ампелио.