Вторият предмет е малък стъклен флакон, пълнен с не повече от една лъжица опалесцентна течност.
— Предполагам, че това не бива да го пия? — интересувам се аз, обръщам флакона в ръцете ми. През стъклото прониква топлина.
— Не, освен ако не искаш да се превърнеш в пепел отвътре навън — отвръща Блейз.
Едва не изпускам флакона, което би било катастрофално. Енкатрио — течен огън. Бях чувала слухове за Енкатрио, но рецептата е строго пазена тайна, която само малцина знаят. Дори императорът не е успял да се добере до нея, при това не поради липса на многократни опити.
— Нещо, което си помислихме, че би могла да предадеш на приятелката си и на нейния очарователен татко — продължава той ядно.
Стискам флакона с течността с копнеж и ужас. Тейнът населява кошмарите ми толкова често, колкото и императорът. Той е мъжът, който уби майка ми, който ме бие и тероризира, без да чувства никаква вина. Няма да изпитам никакви угризения на съвестта.
Крес обаче… Тя ми беше истински приятел, дори когато не би следвало да ми бъде. Пазила ме е като щит безброй много пъти, вдигала ме е да се изправям, когато вече не можех да стоя сама. Заради нея ставах от леглото сутрин, когато толкова исках да умра. Без Крес от мен нямаше вече да е останало нищо до деня, в който Блейз се появи. Как въобще бих могла да я убия?
Знаех, че ще се стигне до това — да се наложи да я предам заради страната ми. Но никога не съм си представяла, че това ще стигне толкова далеч. Спомням си начина, по който светлината напусна очите на майка ми, начина, по който ръцете й се отпуснаха върху моите. Мисля си за меча, пронизващ гърба на Ампелио, и как той притрепери и пое един последен дъх, преди да застине. В ума ми и двамата биват заменени от образа на Крес. Виждам очите й, усещам ръката й, наблюдавам как душата й бива изтръгната от тялото й.
Колко пъти тя ме е наричала своя „сестра по сърце“ — каловаксийски израз за приятелство, което е по-силно и от чувството за принадлежност към семейството, толкова силно, че двама души споделят едно и също сърце. Смятах го за глупаво, като се имаше предвид, че бащата на Крес бе причината, поради която вече нямах свое семейство, но сега усещам колко болезнено точен е този израз. Загубата на Крес, убийството й, ще издълбае в сърцето ми една гниеща дупка, която никога няма да зарасне.
Това е слабостта на Тора, казвам си аз, но не е така. Не съвсем.
— Тео — продължава Блейз, а в гласа му има предупреждение, от което не се нуждая. Не желая. Стискам отровата още по-силно и съм изкушена да я запокитя към стената — тази на Блейз.
Той ми даде надежда в момент, в който нямах никаква, и е моето спасително въже в тази буря, но точно сега ми се иска никога да не се бе връщал. Иска ми се да бях сама в тази стая, заобиколена от моите истински Сенки, и блажено неосведомена за всичко случващо се извън двореца. Иска ми се отново да бях Тора, защото на Тора никога не й се налагаше да прави избор.
Но аз и сега нямам избор. Не и в действителност. И точно от това ме боли най-много.
— Уморена съм. Заспивам — казвам му и набутвам отровата и острието обратно под възглавницата си.
— Тео! — Гласът му изплющява като платно на вятъра.
— Чух те — отговарям, наподобявайки тона му. — Не мога да го направя тази вечер, нали?
Дългото му мълчание натежава.
— Но ще го направиш — довършва той. Мразя съмнението в гласа му. Повече от ясно е, че той все още не ми вярва. Но пък и не мога да го обвинявам. Не съм сигурна, че и аз самата вече мога да се доверя на себе си.
Не отговарям, а и той не ме притиска, но знам, че търпението му няма да е вечно.
СЪМНЕНИЕ
ТЕЙНЪТ СЕ ЗАВРЪЩА ОТ МИНИТЕ на следващия ден след отпътуването на Сьорен, но отровата стои набутана в матрака ми, заедно с камата и съсипаната нощница. Въпреки това, аз постоянно усещам тежестта й, която ме притиска отвсякъде. Убийството на тейна би било справедливо. То даже е необходимо. Нямам никакви съмнения по въпроса. Дори и на разстояние от него, долавям миризмата на прясна кръв. Астрейска кръв. Колко ли от моите хора е убил лично? Колко ли други са били убити по негова заповед? Колко от десетките хиляди мъртви астрейци дължат смъртта си на него? Предполагам, че става дума за огромен брой, иначе той нямаше да си заслужи титлата тейн.
Ако ставаше въпрос само за него, бих могла да го направя. Бих могла да излея отровата в гърлото му и без капчица чувство за вина. Бих могла да гледам как светлината напуска очите му и да се усмихвам. Може би след като го убия, това ще ми донесе известна доза умиротворение.