Но колкото по-дълго мисля за това, толкова по-сигурна ставам: просто не мога да убия Крес, така както не мога да изрежа собственото си сърце.
Моите Сенки най-вероятно забелязват колебанието ми. Те не го коментират, но аз, така или иначе, чувам техните присъди във всеки разговор, във всяко кратко мълчание. Те чакат и всеки ден, в който аз продължавам да се колебая, губя по малко от тяхната лоялност и уважение.
Тя не е твоя приятелка, повтарям си аз отново и отново, но знам, че това не е вярно. Помня момичето, което ме спаси от насилниците, което обърна срама от короната от пепел в бойна окраска, когато знаеше, че ще бъде наказано за това. Приятелката, която ме разсейваше от болката и белезите, като ми четеше от любимите си книги. Момичето, което е било моя приятелка дори когато е имало хиляди причини да ме избягва.
Тя е твой враг. Само че не е. Кресцентия може да е много неща — егоистка и пресметлива, — но тя не е жестока. Тя няма кръв по ръцете си и не е извършила друго престъпление освен да се роди в погрешната страна и в семейството на грешния човек. Това дали е причина, поради която да си заслужава да я убиеш? И убийството няма ли да ме превърне в подобие на императора?
Неведнъж се събуждам обляна в студена пот, макар сега вече да не ме преследват белязаното лице на тейна или дори жестоките очи на императора, а усмивката на Кресцентия. Тя протяга ръка към мен, както го направи преди толкова много години. „Сега вече ние сме приятелки“ — казва тя, точно както направи и тогава, а след това розовата й кожа посивява, а устата й зейва отворена в тих писък. Очите й — кървавочервени около сивите ириси — са впити в моите — обвиняващи, уплашени, предадени. Искам да й помогна, но съм замръзнала на място и единственото нещо, което мога да направя, е да гледам, докато животът напуска очите й, както си тръгна и от очите на майка ми.
Когато крясъците ми събуждат моите Сенки, аз ги залъгвам с лъжи, които са твърде лесни за вярване: че съм сънувала отново как тейнът убива майка ми или наказанията на императора. Те не ми вярват.
Въпреки че не виждам лицето му, мога да чуя съмнението му в начина, по който Блейз диша, да чуя предупрежденията му в безсмисленото сноване на краката му. Това е като повторение на играта с щипането — кой от нас ще се предаде пръв? За първи път съм доволна, че сме разделени от стена, защото знам, че ако той ме погледне в очите и ме попита какво не е наред, аз просто ще рухна. Заради едно каловаксийско момиче.
Те може да ме изоставят заради това, да ме обявят за изгубена кауза и да си тръгнат. Може да оставят императора да си получи почупените части от мен и да водят войната си другаде. Не знам дали бих ги обвинила, ако го сторят. Та каква кралица съм аз, ако поставям врага си пред своите хора?
Избягвам и Крес. На сутринта, след като Сьорен замина, тя се опита да ме посети, но аз й казах, че съм болна, което не беше съвсем лъжа, като се има предвид колко уморена бях от предишната вечер. Два дни след това тя ми изпрати писмо, в което ме молеше да я придружа до шивача, но аз й отвърнах, че имам урок по танци, който не мога да пропусна. Вчера тя отново се опита да ме посети, но аз помолих Хоа да не отговаря и да се преструва, че сме излезли. Тя ме погледна тревожно, но се съгласи.
Но ако има нещо, което знам за Кресцентия, то е, че тя е упорита.
Докато закусвам, пристига писмо с печата на Кресцентия, с което ме кани на бал с маски, за да отпразнуваме завръщането на тейна — покана, която не мисля, че ми е позволено да откажа, въпреки че това ще означава отново да нося онази забравена от бога корона от пепел, която пък ще превърне наличието на каквато и да е маска в нещо безполезно.
Показвам поканата на Хоа и докато тъмните й очи я преглеждат, челото между веждите й се набръчква. Тя поглежда нагоре към мен, объркана, след което кимва веднъж и излиза забързано от стаята. За един бал с маски е необходима много подготовка, убедена съм в това, а нямаме много време. За Кресцентия е типично да измисли нещо в последната минута, без да мисли кой всъщност ще свърши цялата работа. Но дори тази проява на недомислие не ме дразни така, както би се случило обичайно.
— Вълнуваща нощ? — казва Блейз, след като тя излиза.
— Бал с маски, за да се отпразнува завръщането на тейна от инспекцията на мините — обяснявам аз, докато отново сгъвам писмото. Те не ми отговарят и аз осъзнавам, че вероятно никога досега не са чували израза бал с маски. — Маскарад — обяснявам аз.
Те все още не казват нищо, но очакванията им са задушаващи.
— Наоколо ще се навъртат твърде много хора — обяснявам аз, преди някой да може да предложи това, за което си знам, че мислят. — Ще бъде твърде лесно да се допусне грешка и да се убие неправилен човек.